Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Разбирате ли се с нея?

Сбърчи нос по начина, по който го правят децата.

– Не особено. Тя е много близка със сестра ми, но двете никога не сме били първи дружки. Нейна е вината, че баща ми си тръгна, без да се сбогува.

Налях и на двама ни по чаша вино.

– Какво е сторила?

– Изрита го. Каза ми, че съжалява, но имала живот, който иска да живее, и не можела да продължава по този начин. След това забрани да говорим за него. Мисля, че това е най-егоистичната постъпка, която съм виждала.

Видях тъгата в очите ти и се пресегнах през масата, за да поставя ръката си върху твоята.

– Смяташ ли да пишеш отново на баща си?

Ти поклати енергично глава.

– Беше пределно ясен в писмото си, че трябва да го оставя на мира. Не знам какво е сторила мама, но е било доста лошо, щом не иска да ни вижда повече.

Сплетох пръсти с твоите и започнах да галя меката кожа между палеца и показалеца ти.

– Не можем да си избираме родителите – казах аз, – което е жалко.

– Ти близък ли си с твоите?

– Моите са мъртви. – Изричал съм тази лъжа толкова често, че почти съм започнал да вярвам в нея. Възможно е да се е превърнала в истина – откъде можех да знам? Така и не им изпратих адреса си, когато се преместих на юг, а и не мисля, че са прекарали много безсънни нощи заради заминаването ми.

– Съжалявам.

Ти стисна ръката ми и очите ти се изпълниха със състрадание.

Усетих раздвижване в слабините си и наведох поглед.

– Мина много време оттогава.

– Значи имаме нещо общо помежду си – каза ти. Дари ме със смела усмивка, според която разбираше положението ми. – И на двама ни липсват бащите ни.

Не ми стана ясно дали нарочно каза това – макар че грешеше – но те оставих да си мислиш, че си ме разгадала.

– Забрави го, Дженифър – казах ти аз. – Не заслужаваш да се отнасят така с теб. По-добре си без него.

Кимна, но можех да разбера, че не беше съгласна с мен. Поне не тогава.

Очакваше да дойда в стаята ти, но нямах никакво желание да прекарвам и час в студентско общежитие, където да пием евтино кафе в нащърбени чаши. Щях да те заведа в дома си, но вещите на Мари все още бяха там и знаех, че щеше да ги забележиш. Освен това нещата тук бяха различни. Не исках задявка за една нощ, исках теб.

Изпратих те до вратата ти.

– Кавалерството не е умряло в крайна сметка – пошегува се ти.

Поклоних се лекичко и когато се засмя, се почувствах абсурдно доволен, че те бях развеселил.

– Не мисля, че досега съм излизала с такъв истински джентълмен.

– В такъв случай – казах аз, взех ръката ти и я целунах, – трябва да ни стане навик.

Ти се изчерви и прехапа устна. Вдигна едва брадичката си, за да ми позволиш да те целуна.

– Приятни сънища – пожелах ти аз. Обърнах се и тръгнах към колата си, без да погледна зад рамо. Желаеше ме – това беше очевидно – но все още не ме желаеше достатъчно.

Рей беше озадачен от липсата на емоция в Джена Грей. Нямаше яростни викове, нито трескаво отричане на вината или изблик на разкаяние. Наблюдаваше лицето ѝ внимателно, докато Кейт осъществяваше ареста, но единственото, което забеляза на него, беше облекчение. Почувства се страшно неловко, все едно някой му беше откраднал краката. След повече от година в търсене на убиеца на Джейкъб, Джена Грей съвсем не покриваше очакванията му.

Тя беше поразителна, не просто красива. Носът ѝ беше тънък, но дълъг, а бледата ѝ кожа беше покрита от лунички, които преливаха една в друга на места. Зелените ѝ очи бяха изкривени леко нагоре, което ѝ придаваше котешки вид, а тъмнокестенявата ѝ коса се спускаше върху раменете ѝ. Жената нямаше грим и макар торбестите ѝ дрехи да прикриваха фигурата ѝ, тясната ѝ талия и тънкият врат подсказваха, че е със слабо телосложение.

Джена попита дали може да получи малко време, за да си събере нещата.

– Имам гост в момента – ще се наложи да му обясня всичко това. Бихте ли ни оставили насаме за минута-две? – Жената говореше толкова тихо, че Рей трябваше да се наведе, за да може да я чуе.

– Опасявам се, че това не е възможно – отвърна той. – Ще ви придружим.

Джена прехапа устната си и се поколеба за миг, но после отстъпи назад и позволи на Рей и Кейт да влязат във вилата. Някакъв мъж се намираше в кухнята, в ръката си държеше чаша вино. Лицето на Джена беше лишено от всякаква емоция, но за сметка на това всичко беше изписано върху лицето на госта, който инспекторът предположи, че е приятелят на жената.

Мястото беше толкова малко, че вероятно мъжът беше чул абсолютно всичко. Рей се огледа наоколо. Колекция от внимателно подредени камъни събираше прах над камината, пред която беше поставен тъмночервен килим, прогорен на доста места. Едно одеяло в калейдоскопични цветове покриваше дивана, вероятно опит да се освежи малко помещението, но осветлението беше слабо и ниският таван накара Рей да се наведе, когато премина от дневната в кухнята. Какво място за живеене само. На километри отвсякъде и леденостудено, въпреки горящия огън. Зачуди се защо ли жената го беше избрала, дали си мислеше, че тук ще може да се скрие.