Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Жената до него пристъпва напред. Изглежда по-млада, с тъмна чуплива коса, която пада около лицето ѝ.

– Детектив Кейт Евънс – представя се тя и отваря кожен портфейл, за да ми покаже металната си значка. – Служба за криминални разследвания на Бристъл. Арестувам ви за причиняването на смърт поради опасно шофиране и за напускането ви на сцената на местопрестъплението. Имате право да запазите мълчание, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда...

Затварям очи и издишам бавно. Време е да спра да се преструвам.

Ти стоеше в ъгъла в кафето на Студентския съюз, когато те видях за първи път. Не ме забеляза, не и тогава, макар че сигурно съм се отличавал от останалите: самотен костюмар сред тълпа от студенти. Заобиколена от приятелки, ти се смееше толкова силно, че трябваше да си бършеш просълзените очи. Взех си кафето и седнах на съседната на твоята маса, където прегледах вестника си и слушах разговора ви, който блуждаеше несвързано между темите, както беше характерно за жените. Най-накрая оставих вестника и просто те наблюдавах. Разбрах, че всички сте студентки по изкуство и сте последна година. Можех да предположа това от лекотата, с която отиде на бара, обади се на приятели, които стояха от другата страна на помещението, и се смееше, без да те интересува какво мислят другите. Точно в този момент научих името ти: Джена. Почувствах се леко разочарован, когато го чух. Разкошната ти коса и бледата ти кожа ти придаваха прерафаелитско [19] Прерафаелитизъм – през 1848 г. група английски художници създават тайно общество, което наричат Братството на прерафаелитите. Техният стил е силно повлиян най-вече от Рафаел – Бел. прев излъчване и аз очаквах нещо малко по-класическо. Вероятно Аурелия или Елинор. Въпреки това, без никакво съмнение, ти беше най-привлекателната от групата. Останалите бяха прекалено предвидими, прекалено крещящи. Сигурно беше на същата възраст като тях – с поне петнадесет години по-млада от мен, – но зрелостта беше изписана на лицето ти дори тогава. Огледа бара, все едно търсеше някого, и аз ти се усмихнах, но ти не ме видя. Няколко минути по-късно трябваше да тръгвам за лекцията си.

Бях се съгласил да изнеса шест лекции, които бяха част от програмата колежите да се интегрират в бизнес обществото. Никак не ми беше трудно да се справя: студентите или бяха задрямали, или много внимаваха, като се опитваха да попият всяка моя дума. Не е зле за човек, който не е учил в колеж. Изненадващо за "Бизнес" лекция присъстваха няколко момичета, чиято размяна на погледи не можа да ми убегне, когато влязох в аудиторията онзи първи ден. Бях нещо ново: по-стар от момчетата, които учеха тук и по-млад от професорите и местните им лектори. Костюмите ми бяха шити, ризите ми като че ли бяха правени по тялото ми, сребърните им ръкавели проблясваха на светлината. Нямах сиви косми в косата си – не и тогава, – нито корем, който трябва да крия под сакото си.

Докато говорех спирах в средата на изречението и поглеждах в очите някоя от студентките – различна всяка седмица. Те се изчервяваха и ми се усмихваха, преди да отместят поглед, а аз да продължа с лекцията си. Забавлявах се с фалшивите причини, които си измисляха, за да останат след часа, и бързането им да ме хванат, преди да си събера книгите и да си тръгна. Сядах на ръба на бюрото си, с една ръка се държах за него, докато се навеждах напред, за да чуя въпросите им. Виждах как пламъкът на надеждата угасваше в очите им, когато осъзнаваха, че нямам намерение да ги поканя на среща. Те не ме интересуваха. Не и както теб.

На следващата седмица отново беше в кафето с приятелите си и когато минах покрай твоята маса, ти вдигна поглед и ми се усмихна; не беше от учтивост, беше широка усмивка. Носеше яркосин потник, под който се виждаше дантелен черен сутиен и широки военни панталони, които стояха ниско на талията ти. Между двете ти дрехи се беше оголила част от гладката ти, загоряла кожа, и аз се запитах дали си наясно с този факт – ако да, защо не те безпокои.

Разговорът се измести от курсовата работа към връзките. Говорехте за момчета, предполагам, макар че ги наричахте мъже. Приятелките ти шептяха и се налагаше да се напрегна, за да ги чувам. Подготвих се да чуя и твоето мнение по въпроса със задявките за една нощ и безразсъдните флиртове. Бях те преценил добре, защото единственото, което чух да излиза от устата ти, беше смях и насочени към приятелките ти шеги. Ти не беше като тях.