Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Засмивам се при мисълта за пияния Йестин.

– Харесвам го. – Взимам две бири от хладилника и подавам едната на Патрик. – Та, каква е тайната съставка за вечеря?

Гостът ми се обади тази сутрин, за да каже, че ще донесе храна и аз се чудя какво ли има в хладилната чанта, която остави до вратата.

– Беше ми доставена днес от доволен клиент – отвръща Патрик. Отворя капака и бърка вътре. Прилича на магьосник, който вади заек, само дето вместо заек вади лъскав синьо-черен омар, чиито нокти посягат мързеливо към мен.

– О, Божичко! – Едновременно съм изумена и изплашена от предложеното меню, тъй като никога не съм опитвала да готвя нещо толкова сложно. – Много от клиентите ти ли ти плащат с омари?

– Бройката би те изненадала – отвръща Патрик. – Плащат ми още с фазани и зайци. Понякога просто идват и ми ги дават, но друг път ги намирам пред вратата си. – Мъжът се хили насреща ми. – Научих се да не питам откъде са дошли. Трудно е човек да си плаща данъците с фазани, но за щастие все още има достатъчно хора с чекови книжки, които да поддържат професията активна. Не мога да върна болно животно, само защото човекът, който го води, няма пари да ми плати.

– Ти си истинска душичка – казвам аз, прегръщам го и го целувам нежно по устните.

– Шшш – отвръща той, когато се отделяме един от друг, – ще ми развалиш имиджа на мачо, който съм си изградил. Освен това не съм толкова мек, че да не мога да одера заек или да сваря омар. – Дарява ме със смеха на злодей от анимационен филм.

– Идиот – разсмивам се аз. – Надявам се знаеш как да го сготвиш, защото аз определено не знам. – Поглеждам предпазливо към омара.

– Гледайте и се учете, госпожо. – Патрик премята хавлията през едната си ръка и се покланя екстравагантно. – Вечерята ще бъде сервирана след малко.

Намирам най-голямата тенджера, с която разполагам, а мъжът връща омара в хладилната чанта, докато чакаме водата да заври на агата. Пълня мивката с вода, за да измия марулята, двамата работим в сговорна тишина, от време на време Бо се провира между краката ни, за да ни напомни за присъствието си. Атмосферата е приятна и безопасна и аз се усмихвам. Хвърлям скришом поглед към Патрик, който е погълнат от соса, който приготвя.

– Добре – казва той, когато улавя погледа ми и оставя дървената лъжица върху тигана. – За какво си мислиш?

– За нищо – отвръщам аз и отново насочвам вниманието си върху салатата.

– О, я стига, кажи ми.

– Мислех си за нас двамата.

– Вече задължително трябва да ми кажеш! – заявява Патрик смеейки се. Посяга към мивката, намокря си ръката и ме пръска.

Изпищявам. Не мога да се въздържа. Преди умът ми да има време да ми обясни, че това е Патрик – просто Патрик, който се закача – аз се отдръпвам от него и прикривам главата си с ръце. Интуитивна, инстинктивна реакция, която ускорява пулса ми и кара ръцете ми да се потят. Въздухът вилнее около мен и за секунда се пренасям в друго време. На друго място.

Тишината е осезаема и аз бавно ставам, изправям се, сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите. Ръцете на Патрик са отпуснати от двете му страни, изражението му е ужасено. Опитвам се да проговоря, но устата ми е пресъхнала, а и чувството на паника в гърлото ми още не е отшумяло. Поглеждам към госта си, виждам объркването и вината, изписани на лицето му, и знам, че се налага да му дам обяснение.

– Много съжалявам – започвам аз. – Аз... – Хващам се за главата уплашена.

Патрик се приближава до мен. Опитва се да ме прегърне, но аз го отблъсквам, засрамена от реакцията си и бореща се с внезапния импулс да му разкрия всичко.

– Джена – пита ме нежно той, – какво се е случило с теб?

Някой чука на вратата и двамата се поглеждаме.

– Аз ще отворя – казва Патрик, но аз поклащам глава.

– Сигурно е Йестин. – Благодарна съм за прекъсването и разтривам лицето си с пръсти. – Връщам се след минута.

В мига, в който отварям вратата, осъзнавам какво се случва.

Винаги съм искала просто да избягам: да се преструвам, че животът, който съм водила преди злополуката, принадлежи на някой друг и да се залъгвам, че отново мога да бъда щастлива. Често съм се чудила каква ли ще е реакцията ми, когато ме намерят. Чудех се какво ли ще е чувството да ме върнат и дали щях да се съпротивлявам.

Но когато полицаят изрича името ми, аз просто кимам.

– Да, това съм аз – отвръщам.

Мъжът е по-възрастен от мен, с черна коса, която е подстригана късо, и тъмен костюм. Изглежда мил и се питам какъв ли е животът му; дали има деца и съпруга.