Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Мислех си за теб цяла седмица. На обяд реших да се разходя из колежа с надеждата, че ще те срещна. Видях една от приятелките ти – високата, с боядисаната коса – и вървях след нея известно време, но тя влезе в библиотеката, а аз не можех да я последвам, за да видя дали щеше да се срещне с теб.

В деня на четвъртата ми лекция пристигнах рано и бях награден за усилията си, като те видях да стоиш сама на същата маса, на която те бях видял предните два пъти. Четеше някакво писмо и забелязах, че плачеш. Гримът ти се беше размазал под очите ти и макар че нямаше да се съгласиш с мен, беше много по-красива така. Взех си кафето и дойдох на твоята маса.

– Нещо против да седна на вашата маса?

Натика писмото в чантата си.

– Сядайте.

– Мисля, че сме се виждали и преди тук – казах аз и седнах срещу теб.

– Така ли? Съжалявам, не помня.

Дразнещо е, че си забравила толкова бързо, но беше разстроена и вероятно не можеше да мислиш трезво.

– Водя лекции в колежа в момента. – По-рано бях осъзнал, че студентите са изключително благосклонни към преподавателите. Дали беше заради желанието някой да каже добра дума за тях, или просто заради контраста с момчетата, които едва бяха излезли от тийнейджърските си години, не бях сигурен, но определено подходът работеше.

– Наистина? – Очите ти просветнаха. – По какво?

– Бизнес науки.

– О. – Блясъкът изчезна и аз изпитах истинско възмущение, че с лека ръка зачеркна нещо толкова важно. Твоето изкуство едва ли щеше да успее да храни и облича семейство, или пък да съживи един град.

– С какво се занимавате, когато не водите лекции? – попита ме ти.

Не би трябвало да ме интересува какво си мислиш, но изведнъж за мен беше много важно да те впечатля.

– Притежавам софтуерна компания – отговорих аз. – Продаваме програми в целия свят. – Не споменах Дъг, чийто дял беше шестдесет процента, а моят само четиридесет, както и не доуточних, че в целия свят засега означаваше само Ирландия. Бизнесът се разрастваше, а аз не ти казах нищо, което не бях казал на банковия управител при последното ни искане за заем.

– Последна година сте, нали? – Смених темата.

Ти кимна.

– Изучавам...

Вдигнах ръката си, за да я спра.

– Не ми казвайте, нека позная.

Ти се засмя, играта ти харесваше и аз се правех, че мисля известно време, като си позволих да огледам добре впитата по тялото ти рокля на райета и увития около косата ти шал. Тогава беше повече килограми и гърдите ти опъваха материята. Можех да видя очертанията на зърната ти и се зачудих дали са светли или тъмни.

– Изучавате изкуство – казах най-накрая.

– Да! – Изглеждаше смаяна. – Откъде знаете?

– Приличате ми на човек на изкуството – отвърнах аз, все едно беше очевидно.

Не каза нищо, но две червени петна се появиха в горната част на бузите ти и не успя да възпреш усмивката, която се разля по лицето ти.

– Иън Питърсън. – Изпънах ръка, за да се ръкувам с теб, усетих хладината на кожата ти върху пръстите си и продължих да държа дланта ти малко повече, отколкото беше нормално.

– Джена Грей.

– Джена – повторих аз. – Необичайно име. Съкратено ли е от нещо?

– Дженифър. Но винаги са ме наричали Джена. – Засмя се безгрижно. Последната следа от сълзите ти беше изчезнала, а с нея и уязвимостта ти, която намирах за толкова привлекателна.

– Нямаше как да не забележа, че беше малко разстроена. – Минах веднага на ти и посочих към писмото, което беше смачкано в отворената ти чанта. – Да не би да получи някакви лоши новини?

Лицето ти помръкна веднага.

– От баща ми е.

Не казах нищо, просто наклоних глава лекичко на една страна и зачаках. Жените рядко се нуждаеха от покана, за да говорят за проблемите си, и ти не беше изключение.

– Тръгна си, когато бях на петнадесет, и оттогава не съм го виждала. Миналия месец го издирих и му писах, но той не иска да има нищо общо с мен. Казва, че има ново семейство и трябва да оставим миналото в миналото. – Направи въздушни кавички и саркастична физиономия, която не успя да прикрие горчивината ти.

– Това е ужасно – отвърнах аз. – Не мога да си представя, че някой не би искал да те види.

Ти веднага омекна и почервеня.

– Той губи – каза ти, макар че очите ти отново се навлажниха и заби поглед в масата.

Наведох се напред.

– Да ти взема ли кафе?

– Ще бъде чудесно.

Когато се върнах, на масата към теб се бяха присъединили група приятели. Разпознах две от момичетата, но към тях имаше трето, както и момче с пробити уши и дълга коса. Бяха заели всички столове и аз трябваше да си взема от друга маса, за да мога да седна. Подадох ти чашата и зачаках да обясниш на останалите, че сме по средата на разговор, но ти просто ми благодари за кафето и ме представи на приятелите си, чиито имена забравих на мига.