Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Имаме напредък и с майката на Джейкъб – съобщи Дребния.

– Това е чудесно – каза Рей. – Трябва да излизам в отпуска по-често. Говорихте ли с нея?

– Няма телефонен номер – отвърна сержантът. – Най-накрая Кейт успя да се свърже с един от учителите в "Св. Мери", който я познава. Очевидно, след злополуката майката на Джейкъб смятала, че всички обвиняват нея. Била изпълнена от вина и бясна, че на шофьора му се е разминало...

– Му се е разминало ? – учуди се Рей. – Смята, че просто сме си стояли и не сме правили нищо, нали?

– Само повтарям онова, което ми беше казано – отвърна Дребния. – Както и да е, прекъснала е всички връзки и е напуснала Бристъл, за да започне отначало. – Мъжът почука по папката, която като че ли беше набъбнала с два сантиметра от последния път, в който Рей я видя. – Чакам имейл от местната полиция, но трябва да разполагаме с адрес до края на деня.

– Добра работа. Наистина е важно да привлечем майката, в случай че стигнем до съд. Последното нещо, от което се нуждаем, е някой антиполицейски настроен тип да подшушне на вестниците, че повече от година не можем да обвиним никого.

Телефонът на Кейт иззвъня.

– Служба за криминални разследвания, детектив Евънс на телефона.

Рей тъкмо се беше насочил към офиса си, когато жената започна да жестикулира енергично към него и Дребния.

– Невероятно! – каза тя. – Много ви благодаря.

Записа бързо нещо в тефтера на бюрото си и все още се хилеше, когато остави телефона секунда по-късно.

– Спипахме шофьора – каза тя и размаха листа хартия победоносно.

Дребния ги дари с рядката си усмивка.

– Обадиха се от Агенцията за защита на данни – каза детективката, докато се клатеше напред-назад в стола си. – Пуснали са информацията ни в системата си и са ни открили адрес!

– Къде се намира?

Кейт скъса най-горния лист от тефтера си и го подаде на Дребния.

– Чудесна работа – каза Рей. – Хайде да се размърдаме. – Сграбчи двете връзки с ключове от металния шкаф на стената и хвърли едната към сержанта, който я хвана умело. – Дребен, вземи папката с всичко, което имаме за майката на Джейкъб. Отиди до местната полиция и им кажи, че не можем да чакаме повече – имаме нужда от адреса веднага. Не се връщай, преди да я намериш, а когато го сториш, увери я, че никой няма да се измъкне от отговорност – правим всичко по силите си, за да осъдим човека, отговорен за смъртта на Джейкъб. Кейт и аз ще отидем да заловим шофьора. – Инспекторът млъкна и метна другата връзка с ключове на детективката. – Сега като се замисля, по-добре ти да караш. Аз трябва да си отменя плановете за довечера.

– Щеше да ходиш на някое приятно местенце ли?

Рей се ухили.

– Повярвай ми, предпочитам да съм тук.

Почукването на вратата ме кара да подскоча. Станало ли е време? Мога да прекарам часове наред в обработка на снимки. Бо наостря уши, но не лае и аз го галя по главата на път към вратата. Издърпвам резето.

– Вероятно ти си единствената тук, която се заключва – оплаква се Патрик развеселен. Влиза и ме целува.

– Градски навици, какво да правя – отвръщам аз. Връщам резето отново на мястото му и се боря с ключа, за да заключа вратата.

– Йестин още ли не я е оправил?

– Знаеш го какъв е – казвам аз. – Постоянно обещава, че ще го стори, но така и не го прави. Каза, че ще дойде тази вечер, но не съм затаила дъх. Убедена съм, че смята за абсурдно желанието ми да си заключвам вратата.

– Е, има право. – Патрик се навежда над вратата, хваща здраво големия ключ и се опитва да го завърти в ключалката.

– Не мисля, че е имало обир в Пенфейш от 1954 година насам. – Мъжът се ухилва, но аз не обръщам внимание на подигравката му. Той не знае как претърсвам къщата през нощите, когато не е с мен, или как се стряскам при всеки звук отвън. Кошмарите може и да са престанали, но страхът още е там.

– Ела до печката да се стоплиш – казвам аз. Навън е много студено и Патрик изглежда премръзнал.

– Времето ще се задържи такова за известно време. – Приема съвета ми и се приближава до древната печка. – Имаш ли достатъчно дърва? Мога да ти донеса малко утре.

– Йестин ми донесе достатъчно за седмици наред – обяснявам му аз. – Идва да прибира наема на първо число от месеца и обикновено се появява с дърва в ремаркето си – не иска никакви пари за тях.

– Той е добър човек. Двамата с баща ми са приятели от едно време – постоянно киснеха в пъба, след което идваха у дома и се опитваха да убедят майка ми, че не са пили. Не мисля, че се е променил много.