Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Не мога да чакам повече. Откопчавам си дънките и ги свличам надолу, сритвам ги безразсъдно с крака, след което непохватно се опитвам да разкопчея копчетата на ризата му. Целуваме се страстно и сваляме дрехите си, докато Патрик не е чисто гол, а аз съм единствено по боксерки и тениска. Той хваща краищата на тениската ми, но аз поклащам глава.

За момент просто спираме. Очаквам от него да настоява, но Патрик просто задържа погледа ми за момент, след което се навежда напред, за да целуне гърдите ми през мекия памучен плат. Докато се движи надолу, извивам гръб назад и се оставям на ласките му.

Унасям се да заспивам, увита в завивки и крайници, когато по-скоро усещам, отколкото виждам как Патрик се пресяга, за да изключи нощната лампа.

– Остави я включена – казвам аз, – моля те. – Той изпълнява молбата ми, без да ме пита защо. Вместо това ме прегръща и целува челото ми.

Събуждам се и осъзнавам, че нещо се е променило, но все още съм сънена и не мога да разбера какво е. Не е присъствието на друг човек в леглото до мен – макар че и това е странно – а фактът, че наистина съм спала. На лицето ми бавно се появява усмивка. Събудила съм се сама. Не съм била принудена да го сторя заради писъците ми или заради писъка на спирачки и удара на черепа му в стъклото. За първа вечер от повече от дванадесет месеца не съм сънувала злополуката.

Смятам да стана и да направя кафе, но топлината на леглото ме притегля обратно под юргана и аз се увивам около голото тяло на Патрик. Прокарвам ръка по него, по твърдия му корем, по силното му бедро. Усещам раздвижване между краката си и отново се изумявам от реакцията на собственото си тяло, което болезнено желае да бъде докосвано. Патрик се размърдва, вдига леко глава и ми се усмихва, очите му още са затворени.

– Весела Коледа.

– Искаш ли кафе? – Целувам голото му рамо.

– По-късно – отвръща той и ме придърпва под юргана.

Оставаме в леглото до обяд, наслаждаваме се един на друг и ядем кифлички с конфитюр от касис. Патрик отива долу за още кафе и когато се връща, носи подаръците, които оставихме под елхата миналата вечер.

– Палто! – възкликвам аз, когато разкъсвам хартията от намачкания, зле опакован пакет, който той ми подава.

– Не е много романтично – казва мъжът смутен, – но не можеш да продължаваш да носиш този дрипав шлифер, когато ходиш на плажа във всяко време – ще замръзнеш.

Веднага го обличам. Палтото е дебело и топло и непромокаемо, с дълбоки джобове и качулка. Милион пъти е по-хубаво от шлифера, който носех до момента, намерен на верандата на вилата, когато се преместих тук.

– Според мен да ми помогнеш да съм суха и да ми е топло е изключително романтично – казвам аз и целувам Патрик. – Чудесно е, благодаря ти.

– Има нещо в джоба – споменава ми той. – Не е точно подарък, просто нещо, което смятам, че трябва да имаш.

Вкарвам ръце в джобовете и изваждам от там мобилен телефон.

– Стар апарат, който не използвам. Нищо модерно, но работи. Няма да ти се налага да вървиш чак до караванния парк, за да се обаждаш.

На път съм да му обясня, че единственият човек, на когото звъня, е той, но осъзнавам, че вероятно точно това има предвид. Може би не одобрява факта, че не мога да се свържа с него по всяко време. Не знам какво е мнението ми по въпроса, но му благодаря и си напомням, че не е задължително да го държа включен.

Патрик ми подава втори подарък, майсторски увит в тъмнолилава хартия и панделка.

– Този не съм го опаковал аз – признава си той, без да е необходимо.

Внимателно разопаковам хартията и отварям малката кутия с финеса, който заслужава. Вътре има седефена брошка във формата на мида. Тя улавя светлината и десетки цветове заиграват по повърхността ѝ.

– О, Патрик. – Трогната съм. – Прекрасна е. – Изваждам я и я закачам на новото си палто. Срамувам се да му подаря рисунката на брега на Порт Елис, която направих за него – спасителната лодка, която не заминава навътре в морето, а се връща благополучно от него.

– Толкова си талантлива, Джена – казва той и вдига рамкираната картина, за да ѝ се наслади. – Пропиляваш таланта си тук. Трябва да организираш изложби, да популяризираш името си.

– Не мога – отвръщам аз, но не му обяснявам защо. Вместо това му предлагам да се разходим, за да изпробвам новото си палто. Взимаме Бо с нас.

Плажът е пуст, отливът е настъпил и голяма част от брега бледнее. Натежали със сняг облаци са надвиснали над скалите и изглеждат дори по-бели на фона на тъмносиньото море. Чайките кръжат над главите ни, жалните им писъци ехтят наоколо, а вълните се разбиват ритмично в пясъка.