Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Най-накрая мъжът се обръща към мен.

– Дъската ѝ за сърф изплува на следващия ден, но така и не открихме тялото.

– Ние ? – учудвам се аз. – Самият ти си я търсил? – Не мога да си представя колко болезнено е било това за него.

Патрик свива рамене.

– Всички я търсихме. Такава ни е работата, нали така?

– Да, но... – млъквам внезапно. Естествено, че я е търсил – как би могъл да не го стори?

Обвивам ръцете си около него и той се отпуска в прегръдката ми, лицето му е опряно във врата ми. В представите ми животът му е идеален, той е един забавен и прекрасен човек. Но призраците, с които се бори, са истински като моите. За първи път съм с някого, който има нужда от мен също толкова, колкото и аз от него.

Вървим бавно към вилата и преди да стигнем, Патрик ми казва да го изчакам да вземе нещо от колата си.

– Какво е? – питам аз заинтригувана.

– Ще видиш. – Блясъкът се е завърнал отново в очите му и аз се чудя на способността му да се справя с подобна мъка. Питам се дали отминалите години са му дали сила и се надявам, че един ден и аз ще успея да открия такава.

Патрик се връща и на рамото му е увесено коледно дърво. Усещам тъга, когато си спомням колко се вълнувах някога за Коледа. В едни отминали времена, когато бяхме деца с Ив. Украсяването на елхата беше ритуал със строги правила: първо лампичките, после гирляндите, след това подреждането на играчките и накрая поставянето на очукания ангел на върха. Може би сестра ми следва тези правила със собствените си деца.

Не желая дърво в къщата си. Украсите са за децата, за семействата. Но Патрик настоява.

– Няма да го махна – казва той, влачи го през прага на вратата и оставя следа от борови иглички зад себе си. Поставя го на грубата му дървена поставка и проверява дали е правилно сложено. – Освен това е Коледа. Трябва да имаш дърво.

– Нямам с какво да го украся! – възпротивявам се аз.

– Виж какво нося в чантата.

Отварям тъмносинята раница на Патрик и виждам стара кутия за обувки, чийто капак е залепен с дебело тиксо. Когато го повдигам, под него намирам десетина червени топки, чието стъкло се е напукало с времето.

– О – прошепвам аз, – много са красиви. – Взимам една от играчките и тя се завърта в главозамайващи кръгове, виждам лицето си, отразено стотици пъти върху повърхността ѝ.

– Бяха на баба ми. Казах ти, че има всякакви неща в онзи стар скрин.

Прикривам червенината, която избива при спомена, че тършувах в него и открих снимка на Патрик и жената, която сега осъзнавам, че вероятно е била момичето, което се е удавило.

– Прекрасни са. Благодаря ти.

Украсяваме дървото заедно. Патрик е донесъл тънки лампички, а аз намирам панделки, които да завържа за клоните. Има само дванадесет топки, но светлината се отразява във всяка една от тях и създава падащи звезди. Вдишвам аромата на бор и искам да запечатам завинаги в спомените си този момент на пълно щастие.

Когато дървото е украсено, сядам с глава, отпусната на рамото на Патрик, и наблюдавам как светлината танцува върху стъклото и образува фигури по стената. Мъжът чертае кръгове върху откритата кожа на китката ми и аз се чувствам изключително добре, по-спокойна не съм била от години. Обръщам се, за да го целуна, езикът ми търси неговия, отварям очи и виждам, че и той е отворил своите.

– Да се качим горе – прошепвам му аз. Не знам какво ме кара да желая това сега, точно в този момент, но изпитвам физическа нужда да бъда с него.

– Сигурна ли си? – Патрик се отдръпва лекичко назад и ме поглежда право в очите.

Кимам. Не съм сигурна, не и напълно, но искам да разбера. Искам да разбера дали може да бъде различно.

Той прокарва ръце през косата ми, целува врата ми, бузите, устните. Изправя се и ме води нежно до стълбите, палецът му продължава да гали дланта ми, все едно не може да си представи да се откъсне от мен и за миг. Докато изкачвам тясното стълбище, той ме следва, ръцете му са върху талията ми. Усещам как сърцето ми препуска.

Далеч от огъня и от топлината на печката, спалнята е студена, но не температурата, а желанието ме кара да треперя. Патрик сяда на леглото и ме придърпва нежно да легна до него. Отмята косата от лицето ми с ръка, прокарва пръст зад ухото ми и надолу по врата ми. Чувствам как се изнервям: мисля си колко непривлекателна съм, колко тъпа и безинтересна, и се чудя дали след като осъзнае тези неща, той ще продължи да иска да бъде с мен. Но го желая толкова много, а това надигащо се желание в корема ми е така непознато, че ме възбужда още повече. Приближавам се по-близо до Патрик, толкова близо, че е трудно да различа дъха си от неговия. За цяла минута лежим така, с допрени устни, които не се целуват, докосващи, но не и вкусващи. Мъжът бавно разкопчава ризата ми, очите му не се отделят от моите и за секунда.