Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Кога ще дойдеш да оправиш предната ми врата? – попитах го аз, за да сменя темата. – Ключалката заяжда и понякога не мога да превъртя ключа.

– Не трябва да се тревожиш за това – отвърна ми Йестин. – Наоколо няма крадци.

Наложи се да си поема дъх, преди да му отвърна. Бездруго бях наясно, че ме мисли за странна, че искам да си заключвам вратата.

– Може и така да е – отвърнах, – но ще се чувствам по-добре, ако е оправена.

За пореден път Йестин ми обеща, че ще намине покрай вилата, за да отстрани проблема, но когато излязох на обед, нямаше и следа от него, а ключалката ми отне цели десет минути, докато я заключа.

Пътят продължава да се стеснява и аз виждам надигащото се море в края му. Водата е сива и непримирима, бушуващите вълни запращат бяла пяна във въздуха. Чайките се носят в главозамайващи кръгове, блъскани от ветровете, които вилнеят край брега. Най-накрая осъзнавам къде ме води Патрик.

– Спасителната станция! Можем ли да влезем?

– Това е идеята – отвръща спътникът ми. – Вече си виждала ветеринарната клиника, помислих си, че може да искаш да видиш и това място – прекарвам доста време тук.

Спасителната станция на Порт Елис представлява странна, ниска сграда, която може да се обърка с индустриална постройка, ако не е издигнатата над нея наблюдателница; четирите ѝ стъклени прозореца ми напомнят за самолетна кула.

Минаваме покрай двойка големи сини плъзгащи се врати в предната част на сградата и Патрик въвежда кода за достъп в малка сива кутия до по-малка врата от едната страна.

– Ела, ще те разведа наоколо.

Вътре станцията мирише на пот и море, на добре познатата миризма на сол, която се просмуква в дрехите. В навеса за плавателни съдове виждам яркооранжева надуваема лодка, която Патрик нарича просто Лодката.

– Завързана е – казва спътникът ми, – но понякога, когато времето е лошо, единственото, което можем да направим, е да стоим в нея.

Лутам се наоколо в навеса, оглеждам съобщенията, закачени на вратата, списъка с оборудването и ежедневните отметки срещу него. На стената е закачена паметна плоча в чест на трима доброволци, изгубили живота си през 1916-а.

– Кормчия П. Грант и членовете на екипажа Хари Елис и Глин Бари – чета на глас аз. – Колко ужасно.

– Притекли са се на помощ на бедстващ параход близо до полуостров Гоуър – казва Патрик, приближава се до мен и ме прегръща през рамо. Вероятно вижда лицето ми, защото добавя: – Тогава е било много различно – нямали са и половината от оборудването, с което разполагаме сега.

Той поема ръката ми и ме извежда от навеса за лодки. Отиваме в малка стая, където мъж със синьо горнище приготвя кафе. Лицето му има тен като на човек, който е прекарал целия си живот на открито.

– Всичко наред ли е, Дейвид? – пита Патрик. – Това е Джена.

– Показва ти въжетата, нали? – Дейвид ми намига и аз се усмихвам на тази тяхна изтъркана шега.

– Никога досега не съм се замисляла за спасителните лодки – признавам аз. – Просто съм ги приемала за даденост.

– Нямаше да са даденост, ако не продължаваме да се борим за тях – казва Дейвид и изсипва пълна лъжица със захар в кафето си. – Разходите ни се поемат от КНСИ [18] КНСИ – Кралска национална спасителна институция – благотворителна организация, която събира средства за спасяването на животи във водата – Бел. прев. , а не от правителството, така че постоянно се опитваме да събираме пари, както и доброволци.

– Дейвид е нашият оперативен мениджър – казва Патрик. – Той ръководи станцията и ни съблюдава.

Мъжът се засмива.

– Съвсем не е в грешка.

Звъни телефон, звукът кънти в празната стаичка на екипажа и Дейвид се извинява, че трябва да ни остави. Секунди по-късно се връща отново, разкопчава синьото си горнище и бяга към навеса за лодки.

– Преобърнато кану край Росили Бей – крещи към Патрик. – Липсват баща и син. Хелън се обади на Гари и Алед.

Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.

– Съжалявам, Джена, трябва да вървя. – Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. – Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. – Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда ѝ. Един от екипажа – не мога да кажа кой – дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.