Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Тя е добра приятелка. Познавам я от години.

Чудя се колко близки са били Патрик и Бетан. Той започва да ми разказва история, когато двамата са заели лодка от бащата на Патрик, без да го питат, и са отплавали с нея.

– След няколко минути ни видяха. Баща ми беше скръстил ръце до бащата на Бетан. Знаехме, че ще имаме много неприятности, така че останахме в лодката, а те на брега. Стояхме в това положение с часове.

– Какво се случи?

Патрик се засмя.

– Предадохме се, разбира се. Върнахме се на брега и се изправихме срещу тях. Бетан беше с няколко години по-голяма от мен, така че тя отнесе повечето от порицанията, а аз бях наказан за две седмици.

Усмихвам се, докато той си спомня с весела тъга за наказанието. Представям си го като момче, с разрошена като сега коса и глава, пълна с идеи за пакости.

Празната ми чиния е заменена от ябълков пай с яйчен крем. Ароматът на гореща канела изпълва устата ми със слюнка. Загребвам крема от маслената глазура и го изяждам. Започвам да си играя с десерта, за да не изглеждам груба.

– Не ти ли харесва?

– Чудесен е – отвръщам аз. – Просто не ям сладко. – Трудно е да наруша навиците си.

– Не знаеш какво изпускаш. – Патрик изяжда десерта си на няколко хапки. – Не съм го правил аз. Едно от момичетата на работа ми го донесе.

– Съжалявам.

– Не, наистина, няма проблем. Ще го оставя да изстине и после Бо може да го излапа.

Ушите на кучето настръхват, когато чува името си.

– Той е чудесно куче – казва Патрик, – а и е щастливец при това.

Кимам в съгласие, макар Бо да има нужда от мен също толкова, колкото и аз имам нужда от него. Аз съм щастливката в случая. Патрик е забил единия си лакът в масата и брадичката му е легнала в дланта му, докато гали кучето. Отпуснат и доволен: това е един мъж, който не е изпълнен с тайни и болка.

Той вдига поглед и забелязва, че го гледам. Става ми неловко и отмествам очи, които се натъкват на нова поредица от рафтове в ъгъла на кухнята.

– Още книги?

– Не мога да се спра – отвръща ухилен Патрик. – Там са предимно готварски книги, които майка ми ми е давала през годините, макар че има и няколко криминални романа. Чета всичко със свестен сюжет.

Той започва да разчиства масата, а аз стоя и го наблюдавам.

Да ти разкажа ли една история, Патрик?

Историята на Джейкъб и злополуката. За бягството ми, защото не можех да видя друг начин да оцелея, освен да започна отначало, и за писъците всяка нощ, защото никога няма да мога да забравя случилото се.

Да ти разкажа ли тази история?

Виждам го как ме слуша и очите му се разширяват, докато му разказвам за писъка на спирачките и как главата на Джейкъб се удря в предното стъкло. Искам да се пресегне през масата и да ме хване за ръката, дори и само във въображението ми. Искам да каже, че разбира, че не е била моя вината, че може да се случи на всеки. Но той клати глава, става от масата, кара ме да си тръгна. Той е възмутен. Отвратен.

Не мога да му кажа.

– Добре ли си? – Патрик ме гледа по странен начин и за момент като че ли може да прочете мислите ми.

– Вечерята беше чудесна – казвам аз. Имам две възможности: да оставя Патрик зад гърба си или да скрия истината от него. Не искам да го лъжа, но не мога да понеса мисълта да го загубя. Поглеждам към часовника на стената. – Трябва да си вървя – казвам аз.

– Няма ли да отлетиш като Пепеляшка отново?

– Не и този път. – Почервенявам, но Патрик се усмихва. – Последният автобус за Пенфейш е в девет часа.

– Нямаш ли кола?

– Не обичам да шофирам.

– Аз ще те закарам. Изпих само една малка чаша вино – няма да е проблем.

– Няма нужда, предпочитам да се прибера сама.

Мисля, че усещам сянка на раздразнение в очите на Патрик.

– Ще те видя ли на плажа утре сутринта? – питам аз.

Мъжът се отпуска и се усмихва.

– За мен ще е удоволствие. Наистина ми беше много приятно да те видя отново, радвам се, че се върна.

– Аз също.

Патрик ми държи нещата, докато стоим в малкия коридор, и аз си закопчавам палтото. Мястото едва достига, за да си движа лактите, и близостта ме прави непохватна. Не мога да се справя с ципа.

– Дай на мен – казва той.

Наблюдавам го как внимателно поставя двете страни една до друга и дърпа ципа нагоре. Не смея да помръдна от тревога, но Патрик спира точно под брадичката ми и увива шала около врата ми.

– Ето. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш? Ще ти дам номера си.

Притеснението му ме изненадва.

– Бих го сторила, но нямам телефон.