Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Отпивам глътка от виното и натискам Enter.

За секунди екранът се изпълва със статии за злополуката, форуми по темата и отдаване на почит към Джейкъб. Цветът на текста на линковете показва, че съм проверила всеки един от сайтовете.

Днес, точно година след като светът ми рухна, в онлайн изданието на "Бристъл Поуст" има нова статия.

Изпускам тих стон, стиснала съм юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. След като поглъщам кратката статия, се връщам отначало, за да я прочета отново. Няма никакво развитие по случая, няма нови улики или информация за колата, само напомняне, че шофьорът се издирва от полицията за причиняване на смърт поради опасно шофиране. Последното ме отвращава и аз затварям браузъра си, но дори фоновата снимка на плажа не ме успокоява. Не съм ходила на брега от срещата ми с Патрик. Имам поръчки, които трябва да изпълня, но съм толкова засрамена от държанието си, че се притеснявам да не се натъкна на него на плажа. Когато се събудих на сутринта след срещата ни, ми се струваше нелепо, че съм се уплашила, и имах достатъчно кураж, за да му звънна и да му се извиня. Но лека-полека изгубих смелостта си, а вече минаха почти две седмици, без никакъв опит от негова страна да ми се обади. Изведнъж ми става много зле. Изсипвам виното в мивката и решавам да изведа Бо на разходка по крайбрежния път.

Вървим като че ли километри, заобикаляме носа и се насочваме към Порт Елис. Под нас се намира сива сграда, която осъзнавам, че навярно е спасителната станция, спирам се за миг и си мисля за всичките животи, спасени от доброволците, които я обслужват. Не мога да не мисля за Патрик, докато вървя по пътеката, която води до Порт Елис. Нямам никакъв план, просто продължавам напред, докато не стигам селото и не се насочвам към ветеринарната клиника. Едва когато отварям вратата и малките камбанки над нея зазвъняват, започвам да се чудя какво, за Бога, ще кажа.

– Как мога да ви помогна? – Това е същата рецепционистка, макар че не бих я запомнила, ако не бяха цветните ѝ значки.

– Мога ли да се видя с Патрик за момент? – Сещам се, че би трябвало да има причина за посещението ми, но жената не ме пита за такава.

– Ей сега се връщам.

Стоя неловко в чакалнята, където заедно с мен са жена, малко дете и нещо в плетена кошница. Бо опъва каишката си и аз го дърпам назад.

Няколко минути по-късно чувам стъпки и Патрик се появява. Облечен е в кафяви кадифени панталони и карирана риза, косата му е пълна каша, сякаш е прокарвал пръсти през нея.

– Неща се е случило с Бо ли? – Той е любезен, но не се усмихва и аз губя част от решителността си.

– Не. Чудех са дали не може да поговорим. Само за момент.

Колебае се и започвам да си мисля, че ще каже не. Бузите ми горят и съм напълно сигурна, че рецепционистката ни гледа.

– Ела.

Следвам го до стаята, в която за първи път прегледа Бо, обляга се на мивката. Не казва нищо – няма намерение да ми помага.

– Исках да... исках да се извиня. – Усещам неприятно чувство в очите си, но си налагам да не плача.

Патрик ме дарява с крива усмивка.

– И преди са ме разкарвали, но не и с такава скорост. – Погледът му е по-мек в този момент и аз си позволявам да се усмихна едва.

– Много съжалявам.

– Направих нещо не както трябва ли? Обидих ли те?

– Не. Съвсем не. Ти беше... – Мъча се да намеря правилната дума, но накрая се отказвам. – Вината е моя, не съм много добра в тези неща.

Следва кратко мълчание, след което Патрик се ухилва насреща ми.

– Може би имаш нужда от тренировки.

Не мога да спра смеха си.

– Може би.

– Виж, имам още двама пациенти, след което приключвам. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В момента на котлона ми ври яхния и има повече от достатъчно за двама. Дори ще сложа порция за Бо.

Ако сега кажа не, никога повече няма да го видя.

– С удоволствие.

Патрик поглежда часовника си.

– Върни се след час. Ще се оправиш ли дотогава?

– Да. Така или иначе исках да направя малко снимки на селото.

– Чудесно. Значи ще се видим след малко. – Усмивката му е по-широка сега и достига очите му, които се набръчкват в ъгълчетата си. Той ме изпраща и аз срещам погледа на рецепционистката.

– Всичко наред ли е?

Чудя се за какво ли си мисли, че съм искала да се срещна с Патрик, и тогава осъзнавам, че не ми пука. Бях смела: може и да избягах, но се върнах обратно и тази нощ щях да вечерям с мъж, който ме харесва достатъчно, за да не ме отхвърли заради моята нервност.

Честотата, с която поглеждам часовника си, не кара този час да тече по-бързо, затова аз и Бо правим няколко обиколки на селото, преди да стане време да се върнем в клиниката. Не искам да влизам отново вътре и изпитвам облекчение, когато Патрик излиза навън, слага си лъскавото яке и се усмихва широко. Почесва ушите на Бо, след което се насочваме към малка къща на следващата улица от клиниката. Влизаме в дневната, където кучето ми веднага се разполага пред камината.