Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Намекът беше повече от ясен.

– Мислех си да те помоля да се заемеш със случая с наркотиците в Крестън – сподели началничката, – но ако предпочиташ да се занимаваш със стари разследвания... – Операция "Пробив" беше голям успех и това не беше първият път, в който началничката размахваше примамката на още по-големи случаи пред него. Поколеба се за миг, но срещна погледа на Кейт. Тя го наблюдаваше внимателно. Работата с детективката му беше припомнила защо беше станал полицай и продължаваше да е такъв през всичките тези години. Беше преоткрил старата си страст към работата и отсега нататък щеше да прави онова, което смяташе за правилно, а не което се нравеше на шефовете.

– Мога да се справя и с двата случая – отвърна уверено Рей. – Ще пусна възванието. Мисля, че това е правилното решение.

Последва пауза, преди Оливия да проговори отново.

– Само една статия в "Поуст", Рей, и няколко банери. Нищо повече – и всичко приключва след седмица. – Началничката затвори телефона.

Кейт чакаше инспектора да каже нещо и нервно почукваше с химикала си върху облегалката на стола.

– Действаме – каза Рей.

На лицето на детективката се появи огромна усмивка.

– Добра работа. Бясна ли е?

– Ще го преживее – отвърна инспекторът. – Просто искаше да отбележи, че не одобрява и че ще излезе чиста от ситуацията, когато нищо не се случи и общественото мнение отново бъде насочено срещу нас.

– Малко цинично от нейна страна!

– Тя е от висшето ръководство, не го забравяй.

– Все още ли искаш да бъдеш повишен? – Кейт замига артистично с очи и Рей се засмя.

– Не мога да остана тук завинаги – отвърна той.

– Защо не?

Рей си помисли колко хубаво би било, ако забрави за политиката за повишения и просто се концентрира върху работата си – работата, която обичаше.

– Защото имам две деца, за чието образование трябва да се погрижа – отвърна най-накрая той. – Аз ще бъда различен, няма да забравям какво се случва на земята.

– Ще ти напомня тези думи, когато станеш началник – започна Кейт, – и ми обясняваш, че не мога да пусна годишно възвание.

Рей се ухили.

– Вече говорих с "Поуст": Сузи Френч е доволна, че ги използваме да публикуват апела ни, ако има нови свидетели, да се обаждат с всякаква информация по случая... и така нататък. Вестникът ще се заеме със статията за Джейкъб, но искам ти да се обадиш на Сузи и да ѝ дадеш подробностите около възванието, телефонен номер и официално обръщение на полицията, че желаем да говорим с хората поверително.

– Няма проблем. Какво ще правим с майката?

Рей сви рамене.

– Ще работим по възванието без нея. Говори с класната на Джейкъб в училището му, попитай я дали желае да говори пред вестника. Ще е хубаво нещата да бъдат погледнати от гледна точка, която е липсвала преди, ако е възможно, разбира се. Може би разполагат с някоя рисунка, която е нарисувал в часовете? Или нещо друго. Ще почакаме да видим дали възванието ще доведе до нещо, преди да тръгнем да издирваме майка му, която като че ли е изчезнала от лицето на земята.

Рей беше бесен на офицера за свръзка със семейството за това, че не беше поддържала по-сериозен контакт с майката на Джейкъб. Не че беше изненадан от покриването на жената. Опитът му го беше научил, че когато изгубеха някого, хората реагираха по два начина: не местеха нищо в домовете си, поддържаха стаите в същото състоянието – както винаги – като някакъв олтар; или започваха отначало, неспособни да понесат мисълта да живеят всеки ден, все едно нищо не се е променило, когато всъщност целият им свят се е променил.

След като Кейт напусна офиса му, Рей гледа известно време снимката на Джейкъб, която все още беше забита с карфица на корковата дъска. Ъгълчетата ѝ се бяха намачкали леко, затова инспекторът я откачи и внимателно ги оправи. Подпря фотографията на момчето до тази на Магс и децата, защото там щеше да я вижда по-лесно.

Годишното възвание беше последният им шанс, който едва ли щеше да им донесе някакви положителни резултати, но поне беше нещо. Ако нищо не излезеше, просто щеше да архивира материалите по случая и да продължи напред.

Сядам на кухненската маса пред лаптопа, коленете ми са свити под плетения пуловер, който някога носех в студиото си през зимните месеци. Намирам се точно до печката, но умирам от студ и скривам ръцете си в ръкавите. Още не е станало обяд, ала си наливам голяма чаша червено вино. Пиша в търсачката на компютъра, но застивам. Минаха толкова много месеци, откакто за последно се измъчвах. Няма да променя нищо – това ми е пределно ясно – ала как да не мисля за него точно в този ден?