Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.

– Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.

– Баща ти също ли е бил ветеринар? – Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.

– Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. – Патрик отпива от бирата си. – Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше – преди да построят новата в Порт Елис.

– Често ли те викат?

– Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени – не им обръщат внимание.

– Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. – Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа – подводните течения са безмилостни.

– Не съм добра плувкиня – признавам си аз. – Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.

– Недей – отвръща Патрик. Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.

Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. – Приливът – обяснява той – е уловил доста хора.

Кимам и обещавам да не плувам.

– Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. – Очите на Патрик просветват. – През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.

Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж – с когото и да е – в средата на океана е изключително плашеща.

– Водата не е толкова студена, колкото си мислиш – обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.

Навеждам се и галя Бо, който е заспал под масата, и се опитвам да измисля нещо, което да кажа.

– Родителите ти още ли живеят тук? – Най-накрая съумявам да го сторя. Винаги ли съм била толкова тъпа? Опитвам се да си спомня времената в университета, когато бях сърцето и душата на компанията; приятелите ми избухваха в смях, когато кажех нещо. Сега ми е трудно да водя дори нормален разговор.

– Преместиха се в Испания преди две години, щастливците му с щастливци. Мама има артрит и топлото време помага на ставите ѝ – поне това ѝ е извинението. Ами твоите? Още ли са наоколо?

– Не точно.

Патрик изглежда любопитен и аз осъзнавам, че просто трябваше да отвърна с не. Поемам си дълбоко въздух.

– Никога не съм се разбирала с майка си – разказвам му аз. – Тя изгони баща ми, когато бях на петнадесет и оттогава не съм го виждала – така и не ѝ простих за това.

– Вероятно си е имала причини да го стори. – Думите му изискват отговор, но аз предпочитам да се държа отбранително.

– Баща ми беше невероятен човек – казвам аз. – Тя не го заслужаваше.

– Затова не си виждала и майка си, така ли?

– Виждах я години наред, но взаимоотношенията ни прекъснаха, когато... – Спирам се. – Скарахме се. Преди две години сестра ми ми писа, че е починала. – Виждам съчувствие в погледа на Патрик, но не му обръщам внимание. Каква каша забърках само. Не се вписвам в нормалния калъп, с който събеседникът ми е свикнал: вероятно вече съжалява, че ме е поканил на питие. Тази вечер става все по-неловка и за двама ни. Общите приказки бяха свършили и аз нямам представа какво друго да кажа. Страхувам се от въпросите, които вероятно се разхождат в ума на Патрик: защо съм дошла в Пенфейш, защо съм напуснала Бристъл, защо съм съвсем сама. Ще ме попита от учтивост, без да осъзнава, че всъщност не желае да научава истината, без да осъзнава, че не мога да му я кажа.

– Трябва да се прибирам – казвам аз.

– Сега? – Сигурно се чувства облекчен, макар че не го показва. – Все още е рано – можем да пийнем по още едно или да хапнем нещо.