Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Бо хуква пред мен и бяга към плажа. Приливът е дошъл и той се гмурка в морето, лае по студените вълни. Засмивам се. Сега прилича повече на шпаньол, отколкото на коли, с малко по-дългите си крака на тийнейджър и толкова много енергия, че се чудя дали някога ще успее да я изразходи.

Поглеждам към върха на скалите, но е празен и аз се чувствам разочарована, но бързо прогонвам това чувство. Нелепо е да се надявам да видя Патрик, срещали сме се тук само един-единствен път, но не мога да попреча на мисълта да се оформи в съзнанието ми.

Намирам си участък от пясък, върху който да пиша. Предполагам, че работата ще западне през зимата, но засега върви доста добре. Изпитвам изключително удоволствие всеки път, когато пристигне някоя поръчка, и се забавлявам да отгатвам историите зад съобщенията. Повечето от клиентите ми имат някаква връзка с морето и много от тях ми изпращат имейли, след като са получили поръчките си, за да ми кажат колко много са харесали снимката, как им е минало детството на плажа или са прекарвали семейните ваканции край брега. Понякога ме питат кой плаж е това, но никога не отговарям.

На път съм да започна работа, но Бо излайва и аз вдигам поглед, за да видя, че някакъв мъж ни приближава. Дъхът ми спира, но той вдига ръка за поздрав и осъзнавам, че е той. Това е Патрик. Не успявам да скрия усмивката си и макар сърцето ми да препуска в гърдите, не усещам страх.

– Надявах се да те открия тук – казва той, преди дори да е стигнал до мен. – Какво ще кажеш за един чирак? – Днес не носи ботуши и по кадифените му панталони е полепнал пясък. Яката на лъскавото му яке е обърната на една страна и аз устоявам на изкушението да му я оправя.

– Добро утро – поздравявам аз. – Чирак?

Мъжът прави плавно движение с лявата си ръка, за да обхване по-голямата част от плажа.

– Помислих си, че мога да ти помогна в работата ти.

Не мога да разбера дали не ми се подиграва. Не казвам нищо.

Патрик взима пръчката от ръката ми и стои в бойна готовност, изпънат като войник над празната пясъчна площ. Започвам да се изнервям.

– По-трудно е, отколкото изглежда – казвам аз със сериозен тон, с който се опитвам да прикрия неудобството си. – Не мога да си позволя да снимам отпечатъци от стъпки, а и трябва да работим бързо, иначе приливът ще дойде прекалено близо.

Не си спомням някой някога да е искал да сподели тази част от живота ми: изкуството винаги е било нещо, което трябва да стои затворено в другата стая, нещо, което правя съвсем сама, все едно то не принадлежи на реалния свят.

– Схванах. – Виждам съсредоточеност на лицето на Патрик, която е трогателна. Това, в крайна сметка, е просто съобщение в пясъка.

Прочитам поръчката на глас:

– Благодаря ти, Дейвид. Лесно и просто.

– Аха... благодаря ти за какво точно се чудя? – казва Патрик и се навежда над пясъка, за да напише първата дума. – Благодаря ти, че нахрани котката? Благодаря ти, че спаси живота ми? Благодаря ти, че се съгласи да се ожениш за мен, дори и след онази задявка с пощальона?

Ъгълчетата на устата ми потрепват.

– Благодаря ти, че ме научи да танцувам фламенко – предлагам аз, като се опитвам да остана сериозна.

– Благодаря ти за избора на чудесни кубински пури.

– Благодаря ти, че ми удължи периода на заема.

– Благодаря ти, че... – Патрик посяга напред, за да довърши последната дума, и губи равновесие, залита напред и успява да остане прав само защото забива крак в средата на съобщението. О, мамка му. – Отстъпва назад, за да огледа опропастеното послание и поглежда извинително към мен.

Избухвам в смях.

– Казах ти, че е по-трудно, отколкото изглежда.

Той ми връща пръчката.

– Прекланям се пред вашите възвишени артистични умения. Дори и без стъпката в съобщението, трудът ми не е ужасно внушителен. Всички букви са с различни размери.

– Смел опит – казвам му аз. Оглеждам се за Бо и се провиквам да се маха от рака, с който има намерение да си играе.

– Как ти се струва? – пита Патрик. Поглеждам към онова, което е написал в пясъка, като очаквам втори опит за Благодаря ти.

Питие?

– По-добре е – казвам аз, – макар че не е едно от... – Млъквам. Чувствам се глупава. – О, разбирам.

– В "Крос Оук"? Тази вечер? – Като че ли Патрик губи кураж за момент и усещам, че и той е нервен. Това ми дава увереност.

Колебая се, но само за секунда, не обръщам внимание на туптенето в гърдите си.

– С удоволствие.

През целия ден съжалявам за своята прибързаност и до вечерта съм станала толкова нервна, че започвам да треперя. Представям си всички възможни начини, по които нещата могат да се объркат, и прехвърлям наум всичко, което Патрик ми е казвал, търся предупредителни знаци. Наистина ли е толкова порядъчен, колкото изглежда? Въобще съществуват ли толкова порядъчни хора? Обмислям варианта да отида до Пенфейш и да се обадя във ветеринарната клиника, за да отменя срещата, но знам, че няма да посмея. Взимам си душ, за да убия малко време, водата е толкова гореща, че кожата ми става розова, след което сядам на леглото си и се чудя какво да облека. Минали са десет години, откакто за последно ходих на среща, и се страхувам да не наруша някое правило. Бетан продължава да чисти гардероба си с дрехи, в които вече не може да се побере. Повечето са прекалено големи за мен, но пробвам една тъмнолилава пола и макар да се налага да я завържа в талията с шал, не мисля, че ми стои зле. Разхождам се из стаята и се наслаждавам на непознатото чувство краката ми да се докосват, докато вървя, платът да се опира в бедрата ми. Спомням си момичето, което някога бях, но когато се поглеждам в огледалото, осъзнавам, че подгъвът е над коляното ми и краката ми дръзко се подават надолу. Свалям полата и я хвърлям на топка в дъното на гардероба и взимам дънките, които преди малко съм свалила. Намирам чиста блуза и си сресвам косата. Изглеждам по същия начин, както и преди час. Както винаги. Спомням си момичето, което щеше да прекара часове в приготовления, преди да излезе: музиката е пусната, гримовете са разпръснати из цялата баня, въздухът е напоен с парфюм. Тогава нямах никаква представа какъв всъщност е истинският живот.