Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Сядам на пода, оставям чашата си на голите дъски и търся под леглото кутията, която не съм докосвала, откакто пристигнах в Пенфейш. Издърпвам я към мен и кръстосвам крака под себе си, за да отворя капака. Вдишвам спомените заедно с прахта. Болката ме обгръща мигновено и знам, че е по-добре да затворя кутията и да не я пипам повече. Но също като наркоман, който желае следващата си доза, така и аз не мога да я оставя.

Взимам малкия фотоалбум, който е на върха на купчина документи. Прокарвам пръсти през снимките от времето, което ми се струва толкова далечно, все едно принадлежи на някой друг. Ето ме в градината, отново в кухнята, готвя. Тук съм бременна, гордо пъча корема си и се хиля пред фотоапарата. Възелът в гърлото ми се отпуска и усещам добре познатия бодеж в очите си. Премигвам, за да го изгоня. Бях толкова щастлива онова лято, сигурна, че новият живот ще промени всичко и ще можем да започнем отначало. Смятах, че ще е добре за нас. Докосвам снимката и проследявам с пръст формата на корема си, като си представям къде е била главата му, свитите му крайници, едва оформените му пръстчета.

Внимателно, все едно мога да нараня своето неродено дете, затварям албума и го връщам обратно в кутията. Трябва да сляза долу сега, докато все още мога да се контролирам. Усещането е като постоянното бутане с език на болен зъб или чесането на краста. Опипвам, докато пръстите ми не намират мекия заек, с който спях всяка вечер на моята бременност, за да мога после да го дам на сина си, напоен с моята миризма. Вдигам го към лицето си и вдишвам, отчаяно търся следа от него. Изпускам ридание и Бо изкачва безшумно стъпалата и влиза в спалнята.

– Слизай долу, Бо – нареждам му аз.

Кучето не ми обръща внимание.

– Махай се! – крещя към него, една луда жена, която стиска детска играчка. Пищя и не мога да се спра, макар че не Бо виждат очите ми, а човека, който отне бебчето ми, човека, който отне живота ми, когато отне този на сина ми. – Махай се! Махай се! Махай се!

Бо ляга на пода, тялото му е напрегнато, а ушите му са сплескани върху главата му. Но той не се предава. Бавно, сантиметър по сантиметър, животното се приближава до мен, без да сваля и за миг очи от мен.

Успокоявам се също толкова бързо, колкото съм избухнала.

Бо се спира до мен, все още е легнал върху дъските, и поставя глава в скута ми. Затваря очи и аз усещам тежестта и топлината му през дънките си. Неочаквано ръката ми започва да го гали и сълзите ми потичат.

Рей беше събрал екипа си за операция "Пробив". Кейт щеше да отговаря за веществените доказателства [13] В Англия това е длъжността exhibit officer, която отговаря за събирането на веществени доказателства – материални, документални и биологични – Бел. прев. ; това си беше доста работа за някого, който беше в отбора само от осемнадесет месеца, но той беше сигурен, че тя ще се справи.

– Естествено, че мога! – каза детективката, когато ѝ спомена притесненията си. – А и винаги мога да се обърна към теб, ако имам някакви проблеми, нали?

– По всяко време – отвърна Рей. – Питие след работа?

– Само се опитай да ме спреш.

Срещаха се по два-три пъти седмично след работа, за да обсъждат случая с блъснатото дете и избягалия шофьор. С изчерпването на възможностите бяха започнали да говорят все по-малко за него и все повече за живота си извън службата. Рей се изненада да разбере, че Кейт, също като него, е страстна почитателка на Бристъл Сити и двамата бяха прекарали много приятни вечери в оплакване на скорошното им изпадане от лигата [14] "Футболен клуб Бристъл Сити" изпадна от "Чемпиъншип" в Първа лига през 2013 г. През 2015 г. отново се завърна в "Чемпиъншип" – Бел. прев. . За първи път от години инспекторът се почувства като нещо различно от съпруг или баща, или дори полицай. Почувства се като Рей.

Мъжът внимаваше да не работи по случая с детето по време на работните си часове. Така или иначе нарушаваше заповедта на началничката, но докато не го правеше през работно време, смяташе, че няма как да я ядоса. А и ако попаднеха на някоя сигурна следа, която доведеше до арест – е, началничката щеше да запее друга песен тогава.

Трябваше да крият работата си от останалата част от екипа на Службата за криминални разследвания, затова Рей и Кейт се срещаха в един пъб, който беше доста далеч от обичайните обиталища на полицията. "Конят и Жокеят" беше тихо местенце, с отделени с паравани сепарета, където можеха да си отворят документацията, без да се тревожат, че някой ще ги шпионира, а съдържателят никога не вдигаше поглед от кръстословицата си. Това беше приятен начин да завършиш деня и да се освободиш от стреса, преди да се прибереш у дома, и Рей постоянно проверяваше колко е часът, докато не стана време да си тръгне от офиса.