Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Какво мислиш? – продължаваше да ме пита тя. Никой не ме беше питал за мнението ми от доста дълго време.

Август е най-натовареният месец за караванния парк и макар да продължавам да виждам Бетан поне веднъж седмично, ми липсва тишината на зимата, когато можем да си говорим час, че и повече, с крака, опрени в масления радиатор в ъгъла на магазина. Плажовете също са препълнени и се налага да ставам рано сутрин, веднага след изгрева, за да си осигуря свободна пясъчна площ за снимките ми.

Една чайка ни кряска и Бо бяга по пясъка и лае по птицата, която му се подиграва от безопасното пространство на небето. Сритвам боклуците по плажа и взимам една дълга пръчка. Водата тъкмо се е отдръпнала, но пясъкът е топъл и е започнал да изсъхва. Смятам да напиша днешното послание близо до морето. Изваждам листче хартия от джоба си и си припомням каква е първата заявка.

– Джулия – казвам аз. – Е, това си е доста лесно.

Бо ме поглежда въпросително. Смята, че говоря на него. Вероятно наистина е така, макар че не трябва да свиквам да се уповавам на него. Гледам на него така както Йестин гледа на овчарските си кучета: като инструменти от занаята му, като същества, които изпълняват определени функции. Бо е моето куче пазач. Все още нямам нужда от защита, но може да ми потрябва.

Навеждам се и изписвам голямо Д, изправям се да проверя размера му, преди да напиша останалите букви от името. Когато съм готова, хвърлям настрана пръчката и вадя фотоапарата си. Слънцето вече е изгряло и слабата му светлина хвърля розово сияние върху пясъка. Правя десетина снимки, приклекнала и гледаща през визьора, докато написаното не е погълнато от бялата пяна на морето.

За следващата поръчка се оглеждам за чист участък от плажа. Работя бързо, събирам наръчи с пръчки от купчините, изхвърлени от водата. Когато и последният плавей е на мястото си, поглеждам с критично око творението си. Кичури от все още лъскави водорасли висят от краищата на пръчките и камъните, които съм използвала, за да направя рамка за написаното. Плавеите ограждат пространство от метър и осемдесет по дължина: достатъчно, за да побере въртеливите букви, които гласят Прости ми, Алис. Когато се пресягам, за да преместя една пръчка, Бо излиза от морето и лае развълнувано.

– Мирно! – провиквам се аз. Слагам ръка върху фотоапарата, който виси върху тялото ми, в случай, че скочи отгоре ми. Кучето не ми обръща никакво внимание, то бяга по брега към другия край на плажа и оставя мокри дири зад себе си. Целта му е човек, който върви по пясъка. Първата ми мисъл е, че това е мъжът с кучето, който ме беше заговорил преди време, но тогава той поставя ръцете си в джобовете на лъскавото си яке и аз си поемам рязко въздух, защото движението ми е познато. Как е възможно това? Не познавам никого тук, освен Бетан и Йестин, но този човек, който е на не повече от стотина метра от мен, върви целенасочено в моята посока. Виждам лицето му. Разпознавам го, макар че не знам кой е, и неспособността ми да се сетя откъде, ме прави уязвима. Усещам как в гърлото ми се надига паника и извиквам на Бо.

– Джена, нали така?

Иска ми се да побягна, но краката ми като че ли са пуснали корени. Прехвърлям наум всички хора, които познавам в Бристъл. Знам, че съм го срещала някъде преди.

– Съжалявам, не исках да те изплаша – казва мъжът и аз осъзнавам, че се треса. Наистина изглежда загрижен и се усмихва широко, като че ли за да се извини. – Патрик Матюс. Ветеринарят от Порт Елис – добавя той. В този момент си го спомням, както и начина, по който прибра ръце в джобовете на синята си престилка при първата ни среща.

– Съжалявам – най-накрая успявам да изрека аз, гласът ми е тих и несигурен. – Не те познах. – Поглеждам към празната крайбрежна пътека. Съвсем скоро хората ще започнат да пристигат, за да прекарат деня на плажа, подготвени за всякакви атмосферни условия със своите чадъри, слънцезащитен крем и прегради, които да ги пазят от вятъра. За първи път и аз се радвам, че сезонът е в разгара си и Пенфейш е пълен с хора: усмивката на Патрик е топла, но вече съм си патила от такава преди.

Мъжът се навежда, за да погали ушите на Бо.

– Май си свършила доста добра работа с този момък. Как го кръсти?

– Името му е Бо. – Не мога да се спра: правя две очевидни стъпки назад и веднага усещам как възелът в гърлото ми се разхлабва. Отпускам ръцете си, но те не ме слушат и вместо това се сплитат зад гърба ми.

Патрик пада на колене и се заиграва с Бо, който ляга по гръб, за да му погалят коремчето, изпълнен с щастие от случайното внимание.