Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Но пак става въпрос за дете – отвърна Рей.

Магс взе ръцете му в своите.

– Вече е мъртво, скъпи. Можеш да работиш денонощно, но няма да промениш това. Забрави го.

Рей не отговори. Обърна се към бюрото си и отвори досието отново, като едва забеляза кога Магс напусна кабинета му и си легна. Когато влезе в пощата си, намери нов имейл от Кейт, изпратен преди няколко минути. Написа набързо:

Още ли си будна?

Отговорът пристигна след няколко секунди.

Проверявам дали майката на Джейкъб има профил във Фейсбук. Търся и нещо в Ибей. Ти?

Преглеждам докладите за изгорелите превозни средства. Ще съм тук известно време.

Чудесно, можеш да ме държиш будна.

Рей си представи Кейт свита на дивана, от едната страна – лаптопът ѝ, а от другата – нещо за ядене.

Хапваш сладолед, нали? – написа инспекторът.

Откъде знаеш?!

Рей се ухили. Извлачи прозореца с пощата си до ъгъла на екрана, където можеше да го държи под око и започна да чете получените по факса болнични доклади.

Не обеща ли на Магс, че няма да работиш през уикенда?

Аз не работя през уикенда! Просто върша малко работа, след като децата заспаха. Някой трябва да ти прави компания...

За мен е чест. Какъв по-хубав начин да си изкара съботната вечер човек?

Рей се засмя.

Нещо интересно във Фейсбук? – написа той.

Няколко, всъщност, но нямат профилни снимки. Задръж, телефонът ми звъни. Връщам се след малко.

Рей неохотно затвори пощата си и се върна към купчината с болничните доклади. Бяха минали месеци, откакто Джейкъб беше блъснат и убит, и един изнервяш, глас в главата на инспектора му казваше, че цялата тази допълнителна работа няма да доведе до нищо. Парченцето от фара за мъгла на волвото се оказа, че принадлежи на някаква домакиня, която се плъзнала върху леда и ударила едно от дърветата край пътя. Бяха прекарали всички тези работни часове за нищо, а на всичкото отгоре продължаваха да го правят. Рей си играеше с огъня, като тръгваше срещу волята на началничката, а и оставяше Кейт да върши същото. За съжаление вече беше затънал прекалено надълбоко – не можеше да спре, дори и да искаше да го стори.

По-късно през деня ще стане топло, но засега въздухът е студен и аз вдигам рамене към ушите си.

– Хладничко е днес – казвам на глас.

Започнала съм да си говоря сама, също като старата дама, която някога ходеше по Клифтън Съспеншън Бридж, натоварена с чанти, пълни с вестници. Чудя се дали още го прави, дали още кръстосва моста всяка сутрин и всяка вечер? Когато напуснеш едно място, е лесно да си представиш, че животът в него продължава по същия начин както преди, макар че всъщност нищо не остава същото за дълго време. Животът ми в Бристъл можеше да принадлежи на някой друг.

Изгонвам мисълта, нахлузвам ботушите си и увивам шал около врата си. Провеждам ежедневната си битка с ключалката, която захапва ключа ми и отказва да му позволи да се завърти. Най-накрая успявам да заключа вратата и пускам ключа в джоба си. Бо припка след мен. Следва ме като, сянка, нито за миг не ме изпуска от поглед. Когато го прибрах у дома онзи ден, скимтя цяла вечер, искаше да дойде да спи с мен в леглото ми. Вместо това затиснах ушите си с възглавницата и заглуших жалния му плач, защото знаех, че ако му позволя това, по-късно щях да съжалявам. Минаха няколко дни, преди да престане да скимти, и дори сега спи долу пред стълбището, като се събужда веднага, щом чуе дъските на спалнята ми да скърцат.

Проверявам дали съм взела днешния списък с поръчки – помня всяка една от тях, но не искам да допусна грешка. Бетан продължава да рекламира снимките ми на летовниците и макар да ми е трудно да го повярвам, доста съм заета. Не по същия начин както преди, с всички изложби и поръчки, но все пак съм заета. На два пъти зареждах караванния магазин с картички и няколко заявки бяха изпратени на направения от мен уебсайт. Той е доста далеч от някогашното ми уеб присъствие, но всеки път, в който го погледна, се чувствам горда, че съм го направила сама, без никаква чужда помощ. Не е кой знае какво, но постепенно започвам да мисля, че вероятно не съм чак толкова безполезна, колкото някога смятах.

Не съм сложила името си на уебсайта: само галерия от снимки, малко тромава и обикновена система за поръчки и името на новия ми бизнес – Написано в пясъка. Бетан ми помогна да го избера над бутилка вино във вилата ми една вечер, когато говореше за начинанието ми с такъв ентусиазъм, че нямаше как, освен да го споделя с нея.