Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Магс се движеше грациозно из кухнята, поставяше храна на масата, майсторски препичаше филийки, наливаше сок и пиеше кафе.

– Кога се прибра снощи? Не съм те усетила. – Тя сложи престилка върху пижамата си и започна да бърка яйца. Престилката ѝ беше подарена преди няколко години от Рей за Коледа. Съпругът ѝ я беше купил като шега – като онези ужасни съпрузи, които купуваха на жените си тенджери и дъски за гладене – но Магс не я сваляше оттогава. Върху нея имаше картинка на домакиня от петдесетте години на миналия век и мотото: "Обичам да готвя с вино... понякога дори слагам мъничко в храната." Рей помнеше как се прибираше от работа и обвиваше ръце около съпругата си, която стоеше пред фурната, усещаше как престилката се намачква под пръстите му. Не беше правил това от известно време.

– Мисля, че беше около един – отговори на въпроса инспекторът. На една от бензиностанциите в покрайнините на Бристъл имаше въоръжен грабеж. Само за няколко часа бяха успели да заловят всичките четирима мъже, замесени в инцидента, и Рей беше останал в службата повече като жест на солидарност с екипа си, отколкото от необходимост.

Кафето му беше прекалено горещо, но въпреки това отпи от него и си изгори езика. Блекберито извибрира и той погледна към дисплея му. Дребния му беше изпратил имейл, за да го уведоми, че четиримата престъпници са били изправени пред съботния съд, където магистратите са ги осъдили. Започна да пише бърз имейл на суперинтенданта.

– Рей! – скастри го Магс. – Без работа! Обеща.

– Съжалявам, просто наваксвам с имейлите от снощи.

– Само два дни са, Рей, ще трябва да се оправят и без теб. – Жената сложи тигана с яйца на масата и седна.

– Внимателно – предупреди дъщеря си, – горещо е. – Погледна съпруга си. – Искаш ли закуска?

– Не, благодаря, ще хапна нещо по-късно. Ще отида да си взема душ. – Облегна се на рамката на вратата за момент и се загледа как семейството му закусва.

– В понеделник трябва да оставим вратата отключена за мияча на прозорци – каза Магс, – така че може ли да ми напомниш утре вечер, когато изхвърляш кофите с боклук? А, ходих до съседите да видя дърветата. Обещаха да ги отсекат през следващите две седмици, макар че докато не го видя с очите си, не вярвам.

Рей се чудеше дали "Поуст" ще публикуват статия за снощната работа. Все пак бяха достатъчно бързи да отразяват случаите, които полицията не успяваше да разреши.

– Звучи чудесно – отвърна той.

Магс остави вилицата си и го погледна.

– Какво? – учуди се съпругът ѝ. Качи се горе, за да се изкъпе, като преди това написа кратко съобщение на пресаташето. Щеше да е срамота да не се отрази подобен успех като снощния.

– Благодаря ти за днес – каза Магс. Двамата стояха на дивана, но никой от тях не смяташе да включва телевизора.

– За какво?

– Че остави работата си поне за ден. – Магс отпусна глава назад и затвори очи. Кожата в краищата на очите ѝ се отпусна и изведнъж сякаш стана по-млада: Рей осъзна колко често беше намръщена и се зачуди дали и той беше същият.

Съпругата му имаше усмивка, която майката на Рей наричаше щедра.

– Това означава, че имам голяма уста – засмя се Магс първия път, когато чу това определение.

Инспекторът се усмихна при спомена. Може би съпругата му се усмихваше по-малко в последно време, но все пак си беше същата Магс, която беше и тогава. Тя често се оплакваше от килцата, които беше натрупала, откакто се родиха децата, но Рей я харесваше точно такава – коремът ѝ беше закръглен и мек, а гърдите – увиснали и големи. Комплиментите му винаги уцелваха глухото ухо на съпругата му и той се беше отказал да ѝ ги прави.

– Беше чудесно – съгласи се Рей. – Трябва да го правим по-често. – Прекараха деня у дома, почиваха си и играха крикет в градината, докато слънцето не залезе. Рей беше извадил комплекта за суингбол [10] Суингбол – игра, подобна на тенис, при която топката е вързана с въженце – Бел. прев. от гаража и двете деца играха с него целия следобед, макар Том да беше заявил на висок глас, че играта е много тъпа.

– Хубаво беше да видя Том да се смее – каза Магс.

– Не го прави често напоследък, нали?

– Тревожа се за него.

– Искаш ли да говорим с училището отново?

– Не мисля, че има някакъв смисъл – отвърна съпругата му. – Почти краят на учебната година е. Надявам се смяната на учителите да му се отрази добре, а и вече няма да е от най-малките – може би това ще го направи по-уверен.