Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Помогнете! Моля ви, помогнете!

Мъжът се отклонява от маршрута си и се насочва в моята посока, изглежда необезпокоен от паниката ми. Човекът е стар и гърбът му е превит, което доближава брадичката му до гърдите.

– Има ли ветеринар тук? – питам аз, когато мъжът е достатъчно близо да ме чуе.

Старецът поглежда към кутрето, което се е укротило в палтото ми, а после и към черната торба на пътя. Изцъква с език и бавно поклаща глава.

– Синът на Алън Матюс – отвръща той. Извива глава, вероятно за да ми покаже къде мога да открия този син, и вдига черната торба със зловещото съдържание. Следвам го и усещам топлината от кученцето да се разстила по гърдите ми.

Ветеринарната клиника е малка бяла сграда в края на платното със знак над вратата, който гласи "Ветеринарна клиника на Порт Елис". Вътре в чакалнята една жена стои на пластмасов стол с котешки кош в скута си. Помещението мирише на дезинфектант и на куче.

Рецепционистката повдига поглед от компютъра си.

– Здравейте, господин Томас, какво можем да направим за вас?

Спътникът ми поздравява и оставя черната торба на плота.

– Тази жена е намерила две кученца, хвърлени в канавката – отвръща мъжът. – Срамота. – Навежда се над мен и ме потупва нежно по ръката. – Те ще ви помогнат – казва той и напуска клиниката, като на излизане кара звънчето над вратата да звъни ентусиазирано.

– Благодарим ви, че ги доведохте.

Рецепционистката носи бадж върху светлосинята си туника, на който в релефно черно е изписано името "Меган".

– Много хора не биха го сторили, сещате се.

Ключовете се люлеят на ремък, който е натъпкан със значки на животни в ярки цветове и благотворителни игли за вратовръзки, от тези, които носят сестрите в детското отделение. Жената отваря торбата и в същия миг пребледнява, след което дискретно се изпарява.

Секунди по-късно една врата в чакалнята се отваря и Меган ми се усмихва.

– Желаете ли да доведете този мъник тук? Патрик ще ви види веднага.

– Благодаря ви. – Следвам жената в помещение със странна форма и разположени в ъглите рафтове. Отсреща има кухненски плот и малка мивка от неръждаема стомана, където някакъв мъж си мие ръцете със зелен сапун, като се сапунисва чак до лактите.

– Здравейте, аз съм Патрик. Ветеринарят – добавя той, след което се засмива. – Но вероятно вече сте се сетили, че е така. – Патрик е висок мъж – по-висок е от мен, което не е обичайно – с мръсноруса коса, която не е сресана в точно определен стил. Под синята си престилка е облечен в дънки и риза на квадрати, чиито ръкави са навити, усмихва се и виждам, че зъбите му са равни и бели. Предполагам, че е в средата на тридесетте си години, може и малко по-стар.

– Казвам се Джена. – Отварям палтото си, за да извадя кутрето в бяло и черно, което е заспало и издава тихи, сумтящи звуци. Явно травмиращата кончина на брат му не му е повлияла особено.

– Какво си имаме тук? – пита ветеринарят и взима нежно животинчето от ръцете ми. Това действие събужда кучето, то потреперва и се дърпа уплашено от човека. Патрик ми го подава отново. – Бихте ли го държали на масата? – пита ме той. – Не искам да го обърквам още повече. Ако някой мъж го е сложил в торбата, вероятно ще мине време, преди да започне отново да им се доверява. – Прокарва ръце над кутрето, а аз приклякам и му шепна утешителни думи в ухото, без да ми пука какво си мисли Патрик за безсмислиците ми.

– Каква порода е? – питам аз.

– Смесена.

– Смесена? – Изправям се, но продължавам да държа стабилно кучето, което се е отпуснало, благодарение на внимателния преглед на Патрик.

Ветеринарят се ухилва.

– Сещате се: по малко от тук, по малко от там. Предимно шпаньол, бих казал аз, ако съдя по тези уши, но Бог знае какво е останалото. Може би коли, дори малко от териер. Нямаше да ги захвърлят, ако бяха породисти, това е сигурно. – Патрик вдига кучето и ми го подава да го гушна.

– Колко ужасно – казвам аз и вдишвам от топлината на малкото животинче. То навира носа си във врата ми. – Кой би сторил подобно нещо?

– Ще съобщим на полицията, но шансовете да открият някого са прекалено малки. Всички си мълчат, имам предвид хората наоколо.

– Какво ще се случи с този мъник? – питам аз.

Патрик прибира ръцете си надълбоко в джобовете на престилката и се навежда над мивката.

– Можете ли да го задържите?

Мъжът има тъжи бели линии в ъгълчетата на очите си, все едно постоянно мижи срещу слънцето. Вероятно прекарва доста време навън.