Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Предвид обстоятелствата, при които сте го намерили, едва ли някой ще дойде да си го потърси – казва Патрик, – а ние вече нямаме място в приюта. Ще ни помогнете изключително много, ако го вземете при вас. Прилича ми на добро пале.

– О, Боже, не мога да се грижа за куче! – заявявам аз. Не мога да се отърся от мисълта, че всичко това се е случило само защото съм дошла в Порт Елис днес.

– Защо не?

Колебая се. Как да му обясня, че около мен се случват лоши неща? Бих се радвала да имам същество, за което да се грижа отново, но в същото време това ме ужасява. Ами ако не мога да се справя? Ами ако се разболее?

– Даже не знам дали хазяинът ми ще се съгласи – казвам най-накрая.

– Къде живеете? В Порт Елис ли?

Поклащам глава.

– В Пенфейш. В една вила недалеч от караванния парк.

Виждам блясък в очите на Патрик.

– Да не сте наели мястото на Йестин?

Кимам. Вече не се изненадвам, че всички го познават.

– Оставете го на мен – казва ветеринарят. – Йестин Джоунс е съученик на баща ми и разполагам с достатъчно мръсни факти за него, че да ви позволи да отглеждате и стадо слонове, ако пожелаете.

Усмихвам се. Трудно е да не го сторя.

– Мисля да се откажа от слоновете – отвръщам аз и мигновено се изчервявам.

– Шпаньолите са чудесни за деца – казва Патрик. – Имате ли си свои?

Мълчанието като че ли продължава вечно.

– Не – отвръщам най-накрая. – Нямам деца.

Кутрето се изплъзва от ръката ми и започва да ближе енергично брадичката ми. Чувствам как сърцето му бие върху моето.

– Добре – съгласявам се аз. – Ще го взема.

Рей се изхлузи внимателно от леглото, не искаше да събужда Магс. Беше ѝ обещал уикенд без работа, но ако станеше сега, можеше да преглежда имейлите си около час, преди тя да се събуди, и да набере преднина по случая "Пробив". Щяха да издадат две едновременни заповеди за претърсване и ако източниците им не грешаха, щяха да открият огромни количества кокаин и на двете места, както и документация, която да покаже потока на парите в предполагаемо законния им бизнес.

Рей обу панталоните си и тръгна да търси кафе. Докато кипваше вода, чу стъпки в кухнята зад себе си и се обърна.

– Тате! – Люси обви ръце около кръста му. – Не знаех, че си буден!

– От кога си станала? – попита той, отлепи ръцете ѝ от себе си и се наведе да я целуне. – Съжалявам, че не успях да те видя, преди да си легнеш снощи. Как беше в училище?

– Добре, предполагам. Как беше на работа?

– Добре, предполагам.

Двамата се ухилиха един на друг.

– Може ли да гледам телевизия? – Люси задържа дъха си и го изгледа с умолителен поглед. Магс имаше строги правила относно гледането на телевизия рано сутрин, но все пак беше уикенд, а и щеше да остави Рей на спокойствие, за да поработи.

– Ох, върви.

Момиченцето се стрелна към дневната, преди баща ѝ да е променил решението си, и след малко се чуха гръмките звуци от някакво анимационно филмче. Рей седна на кухненската маса и включи блекберито си.

До осем часа беше прегледал повечето си имейли и си правеше втора чаша кафе, когато Люси дойде в кухнята да се оплаче, че е освирепяла от глад и да пита къде е закуската.

– Том още ли спи? – попита Рей.

– Да. Мързеланчо.

– Не съм мързелив! – разнесе се възмутен глас от стълбището горе.

– Такъв си! – изкрещя Люси.

Чуха се стъпки и Том заслиза по стълбите надолу, лицето му беше сънено, а косата му разрошена. Челото му беше цялото в петна.

– Не съм! – изкрещя в отговор той и блъсна сестра си.

– Ох! – изпищя Люси и в очите ѝ веднага се появиха сълзи. Долната ѝ устна затрепери.

– Не беше силно!

– Напротив, беше!

Рей изръмжа и се зачуди дали всички братя и сестри се биеха като тези двамата. Точно когато щеше да ги разделя насила, Магс дойде долу при тях.

– Да спиш до осем часа съвсем не е мързелуване, Люси – каза меко тя. – Том, не удряй сестра си. – Жената взе кафето на Рей. – Това за мен ли е?

– Да. – Съпругът ѝ постави отново вода на котлона. Погледна към децата, които стояха на масата и планираха какво ще правят по време на лятната ваканция, кавгата им беше забравена – поне в момента. Магс винаги успяваше да ги усмири по начин, който той така и не беше овладял.

– Как го правиш? – попита я Рей.

– Нарича се да бъдеш родител – отвърна тя. – Трябва да пробваш някой път.

Съпругът ѝ не се хвана на въдицата. Напоследък единственото, което правеха, беше да се критикуват, а той не беше в настроение за поредния дебат относно работата на пълен работен ден и родителстването на пълен работен ден.