Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Зачуди се какво я караше да върши всичко това. Дали просто не искаше да бъде победена от един случай, или наистина смяташе, че могат да постигнат положителни резултати по него? Дали не се беше съгласил прекалено бързо с началничката да закрият случая? Помисли за момент, докато барабанеше с пръсти по бюрото си. Технически в момента не беше на служба, а и беше обещал на Магс, че няма да закъснява, но можеше да прекара един час тук и пак да се прибере в прилично време. Преди да успее да промени решението си, отвори най-долното чекмедже и извади досието на Джейкъб Джордан.

Единият час отдавна беше минал, когато забеляза колко е часът.

– Ах, помислих си, че си ти! – Бетан ме настига на пътя за Пенфейш, останала е без дъх, а палтото ѝ се вее на вятъра.

– Тръгнала съм към пощата. Радвам се, че се натъкнах на теб.

– Имам новини.

– Какви са те? – Изчаквам приятелката ми да си поеме дъх.

– Вчера дойде търговски представител на една от компаниите за поздравителни картички – обяснява ми тя. – Показах му фотографиите ти и той смята, че биха станали чудесни картички от тях.

– Наистина ли?

Бетан се засмива.

– Да, наистина. Помоли да принтираш няколко и обеща да ги вземе следващия път, когато ни посети.

Не мога да спра широката усмивка, която започва да се появява върху лицето ми.

– Това са чудесни новини, благодаря ти.

– Аз определено ще ги изложа в магазина си. В интерес на истината можеш да си направиш уебсайт и да качиш в него няколко фотографии онлайн, а аз ще добавя контактите в нашия пощенски списък. Много хора искат да имат красиви снимки от мястото, на което са били на почивка.

– Ще го сторя – обещавам ѝ аз, макар да нямам абсолютно никаква представа как да си направя уебсайт.

– Можеш да пишеш и послания, не само имена, нали? "На добър час", "Поздравления", такива неща?

– Да, бих могла. – Представям си цяла поредица от картичките ми, изложени във витрина, разпознаваеми от наклоненото "Д", което смятам да използвам за лого. Без име, само инициал. Така самоличността ми ще остане в тайна. Трябва да започна да правя нещо, за да изкарвам някакви пари. Разходите ми са малки – почти нищо не ям – но съвсем скоро спестяванията ми ще привършат, а нямам никакъв друг източник на доходи. А и ми липсва работата. Гласът в главата ми се присмива и аз се насилвам да го потисна. Защо да не започна друг бизнес? Защо хората да не си купуват фотографиите ми, както си купуваха скулптурите ми?

– Ще го направя – обещавам аз.

– Е, в такъв случай, всичко е решено – отвръща доволна Бетан. – Накъде си се запътила?

Бяхме пристигнали в Пенфейш, без да разбера това.

– Мислех си, че мога да проуча крайбрежието малко повече – обяснявам аз. – Да снимам и други плажове.

– Няма да намериш по-хубав от този в Пенфейш – казва приятелката ми и си поглежда часовника. – След десет минути тръгва автобус за Порт Елис – мястото не е лошо за целта ти.

Когато споменатият автобус пристига, се качвам на него доволна. Празен е и аз сядам колкото се може по-далеч от шофьора, за да избегна всякакви разговори с него. Продължаваме напред по тесни пътища и наблюдавам как морето се отдалечава, след което отново го търся, когато наближаваме крайната си цел.

Тихият път, на който автобусът спира, е хванат като в капан между каменни стени, които като че ли продължават напред по цялото протежение на Порт Елис, няма тротоари, затова се налага да вървя по пътя към онова, което се надявам, че е центърът на селото. Ще разгледам наоколо, след което ще се насоча към брега.

Торбата е наполовина скрита от живия плет, тя е черна и вързана на възел в горната си част. Изхвърлена е в плитката канавка отстрани на пътя. Едва не я подминавам, смятам, че е боклук, оставен от почиващите.

Но тогава тя помръдва, едва забележимо.

Толкова неуловимо, че смятам, че съм си въобразила, че може би вятърът е набръчкал найлона. Навирам се в живия плет и хващам торбата, в която според мен има нещо живо.

Падам на колене и развързвам възела. Зловонната миризма на страх и екскременти ме удря в носа и аз започвам да повръщам, но се опитвам да прогоня гаденето, когато виждам двете животни вътре. Едното кутре не помръдва, кожата на гърба му е издрана от неспокойното, шаващо куче до него, чието скимтене е едва доловимо. Изхлипвам и взимам живото пале, увивам го в палтото си. Непохватно се изправям на крака и се оглеждам наоколо, след което се провиквам към един мъж, който е на стотина метра от мен на пътя.