Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Въобще не изглежда нервен.

Успокоявам се от отношението на Бо към мъжа. Не казват ли, че кучетата са добри в преценката си за хората?

– Не, справя се чудесно – отвръщам аз.

– Определено е така. – Патрик се изправя и изтърсва пясъка от коленете си, а аз съумявам да остана на мястото си.

– Така като гледам, не си имала проблеми с Йестин. – Мъжът се ухилва.

– Никакви – отвръщам аз. – В интерес на истината той смята, че кучето е неделима част от всяко домакинство.

– Не мога да не се съглася с него. Самият аз бих си взел едно, но работя толкова много часове, че няма да е честно. А и се срещам с достатъчно животни през деня, че не се оплаквам.

Патрик се чувства като у дома си край морето, по ботушите му е полепнал пясък, а гънките на якето му са побелели от солта. Той кима към сърцето на плажа.

– Коя е Алис и защо ѝ искаш прошка?

– О, това не е за мен. – Сигурно ме мисли за странна, щом рисувам в пясъка. – Поне сантиментът не е. Правя снимка за някого.

Патрик изглежда объркан.

– Такава ми е работата – обяснявам аз. – Фотографка съм. – Вдигам фотоапарата си, все едно няма да ми повярва. – Хората ми изпращат съобщения какво искат да напиша в пясъка и аз идвам тук, пиша го и след това им изпращам снимката. – Спирам да говоря но мъжът изглежда изключително заинтригуван.

– Какви съобщения?

– Предимно любовни послания – или предложения за брак – но получавам и други заявки. Това очевидно е извинение, а понякога хората ме карат да пиша известни цитати или текстове на любими песни. Всеки път е различно. – Отново спирам да говоря и се изчервявам неимоверно.

– Изкарваш си прехраната по този начин? Удивителна професия! – Търся сарказъм в гласа му, но не откривам такъв и си позволявам да се почувствам малко горда. Наистина професията ми е удивителна и я създадох от нищото.

– Продавам и други снимки – продължавам с обясненията аз, – предимно на плажа. Толкова е красив, че много хора искат да си ги купят.

– Така е, нали? Обожавам това място.

Няколко секунди стоим в мълчание и наблюдаваме как вълните се образуват и после се разбиват в пясъка. Започвам да се изнервям, затова мисля какво да кажа.

– Какво те води тук? – питам аз. – Не са много хората, които се разхождат по плажа толкова рано през деня, освен ако нямат куче.

– Трябваше да пусна една птичка – обяснява Патрик. – Една жена донесе ганет [11] Птица, живееща край морето, подобна на гларуса – Бел. ред. (със счупено крило), който остана в клиниката, докато се оправи. Прекара няколко седмици с нас и днес го доведох на скалите, за да го пусна. Опитваме се да ги пускаме на същите места, на които са били открити, за да получат своя шанс за оцеляване. Когато видях съобщението ти в пясъка, не устоях на изкушението да сляза долу и да те попитам за кого си го написала. Едва когато наближих, осъзнах, че вече сме се срещали.

– Ганетът отлетя ли?

Патрик кима.

– Ще се оправи. Случва се доста често. Не си местна, нали? Помня, че каза, че си отскоро в Пенфейш, когато доведе Бо при мен. Откъде идваш?

Преди да успея да измисля отговор, някакъв телефон звъни – тенекиена мелодия, която звучи някак неуместно на плажа. Вътрешно въздъхвам от облекчение, макар вече да имам добре съчинена история, подготвена за Йестин и Бетан и случайния минувач, който се насочва към мен в търсене на разговор. Аз съм човек на изкуството по професия, но съм наранила ръката си по време на инцидент и не мога да работя, затова съм се захванала с фотография. Не е много далеч от истината все пак. Не са ме питали за деца и се чудя дали ще успея да изрека отговора, без да издам истинските си чувства.

– Съжалявам – казва Патрик. Бърка в джобовете си и изважда от тях малък пейджър, заровен в шепа гранули и сламени клечки, които падат върху пясъка. – Трябва да е усилен до край, иначе не го чувам. – Мъжът поглежда към малкото екранче. – Опасявам се, че се налага да бягам. Доброволец съм на спасителната лодка [12] Спасителна лодка – специално конструирана лодка, с която се помага на хора, намиращи се в бедствено положение в морето – Бел. прев в Порт Елис. На повикване съм два пъти месечно и както изглежда, явно имат нужда от нас сега. – Прибира пейджъра в джоба си. – Радвам се, че те видях отново, Джена. Наистина се радвам.

Патрик вдига ръка за довиждане, хуква да бяга нагоре по пясъчната пътека и изчезва, преди да успея да се съглася с него.

Връщаме се във вилата и Бо ляга в коша си изтощен. Свалям сутрешните снимки на компютъра, докато чакам чайника да заври. Станали са по-хубави, отколкото очаквах, предвид разсейването: буквите изпъкват на съхнещия пясък, а сърцето ми от плавеи е перфектната рамка. Оставям най-доброто изображение на екрана, за да поработя върху него по-късно, и отнасям кафето си горе. Ще съжалявам за това, сигурна съм, но не мога да се спра.