Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Вървя към караванния парк, където се разбрахме да се срещнем с Патрик. В последния момент реших да взема Бо с мен и неговото присъствие ми възвръща част от смелостта, която чувствах на плажа тази сутрин. Когато стигам до парка, Патрик стои до отворената врата на магазина, Бетан се е облегнала на рамката ѝ и разговаря с него. Смеят се за нещо и аз веднага си помислям дали не на мен.

Бетан ме забелязва, Патрик се обръща и ми се усмихва, докато вървя към тях. Смятам, че има намерение да ме целуне по бузата, но той просто ме докосва нежно по ръката, когато ме поздравява. Чудя се дали изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.

– Да слушате и двамата! – казва ни Бетан с ухилена физиономия.

Патрик се засмива и двамата тръгваме към селото. Мъжът не спира да говори през цялото време и макар да съм сигурна, че преувеличава историите на някои от пациентите си, съм благодарна за безспирния поток от думи. Когато стигаме до селото, вече съм се поуспокоила малко.

Съдържателят на "Крос Оук" се казва Дейв Бишъп, йоркширец, който се е преместил в Пенфейш няколко години преди мен. Дейв и съпругата му Ема са неделима част от обществото тук и – като повечето в Пенфейш – знаят имената на всички и с какво се занимават. Никога не съм влизала в пъба, но съм поздравявала Дейв, когато съм идвала с Бо до малкия пощенски клон.

Всяка надежда за спокойно питие се изпарява в момента, в който влизаме през вратата.

– Патрик! Твой ред е да черпиш, нали?

– Трябва да излезем навън да видиш Роузи отново, още не се е оправила.

– Как е старецът ти? Не му ли липсва уелското време?

Потокът от разговори, примесен със затвореното пространство наоколо, ме изнервят. Стискам здраво каишката на Бо и усещам как кожата се изхлузва от влажната ми длан. Патрик казва по няколко думи на всеки, но не се спира, за да разговаря с тях. Поставя ръка на гърба ми и нежно ме побутва през тълпата от хора, за да стигнем до бара. Усещам топлината на дланта му и съм едновременно облекчена и разочарована, когато я маха и поставя ръце на плота.

– Какво ще пиеш?

Ще ми се да си беше поръчал първи. Копнея за студена бира и оглеждам пъба, за да видя дали някоя от другите жени пие такава.

Дейв се изкашля учтиво.

– Джин с тоник – казвам аз нервна. Никога не съм пила това питие. Неспособността ми да взимам решения не е нова, но не мога да си спомня кога се е появила.

Патрик си поръчва бутилка "Бекс" и наблюдавам как стъклото се изпотява.

– Ти трябва да си фотографката, която е отседнала в "Блейн Кеди"? Чудехме се къде се криеш.

Мъжът, който говори с мен, е може би на същата възраст като Йестин, носи каскет и дебели бакенбарди.

– Това е Джена – представя ме Патрик. – Тя гради свой бизнес, така че няма време да пие бири с вас, старчета.

Мъжът се засмива, а аз се изчервявам, благодарна на ветеринаря за доброто обяснение на моята изолация. Избираме си маса в ъгъла и макар да усещам погледите върху нас и клюкарстването, което е в разцвета си в този момент, след известно време всички се съсредоточават върху бирите си.

Внимавам да не говоря прекалено много, но за щастие Патрик е пълен с истории и интересни факти от местната история.

– Прекрасно място за живеене – казвам аз.

Събеседникът ми простира дългите си крака пред себе си.

– Такова е. Не че ми се струваше така, докато растях. Децата не оценяват красивите околности или сплотената общност, не мислиш ли? Постоянно карах родителите ми да се преместим в Суонзи – бях убеден, че той ще промени живота ми и изведнъж наистина ще стана много известен, ще имам прекрасен социален живот и купища приятелки. – Патрик се ухилва. – Те не одобряваха идеята за преместване и аз отидох да уча в местното средно училище.

– Винаги ли си искал да станеш ветеринар?

– Откакто проходих. Постоянно нареждах плюшените си играчки в коридора и карах майка ми да ми ги води една по една в кухнята, за да мога да ги оперирам. – Когато говори, цялото му лице оживява, ъгълчетата на очите му се набръчкват стотна от секундата преди да се усмихне. – Изкарах отличните оценки, от които се нуждаех, за да вляза в Лийдския университет и да следвам ветеринарство, където най-накрая намерих социалния живот, за който копнеех толкова дълго.

– А купищата приятелки? – питам аз. Патрик се засмива.

– Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.