Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Не, наистина, по-добре да вървя. Благодаря ти за питието. – Изправям се, преди Патрик да е изпитал нуждата да ми предложи да се видим отново, но в същото време той избутва стола си назад.

– Ще те изпратя до вас.

Чувам предупредителни аларми в главата си. Защо иска да дойде с мен? В пъба е топло и приятелите му са тук; половината му халба с бира е недокосната. Главата ми тупти. Мисля си колко изолирана е вилата ми, как никой няма да чуе, ако мъжът откаже да си тръгне. Патрик може да изглежда мил и честен сега, но зная колко бързо нещата могат да се променят.

– Не. Благодаря ти.

Минавам като хала през групата от местни, без да ми пука какво мислят за мен. Съумявам да не побягна, преди да напусна заведението и да завия зад ъгъла, но след това хуквам по пътя за караванния парк и по крайбрежната пътека, която ще ме отведе у дома. Бо бяга по петите ми, изненадан от внезапната промяна на темпото. Студеният въздух наранява дробовете ми, но не спирам, докато не стигам до вилата, където за пореден път се боря с ключалката. В крайна сметка успявам да вляза, слагам резето и се облягам на вратата.

Сърцето ми бие като лудо и ми е изключително трудно да си поема дъх. Вече не съм сигурна дали се страхувам от Патрик; мъжът се е смесил с паниката, която изпитвам ежедневно. Не се доверявам на инстинктите си вече – заблуждаваха ме толкова много пъти досега – затова най-безопасното, което мога да сторя, е да стоя настрана.

Рей се обърна и зарови лице във възглавницата, за да се скрие от сутрешната слънчева светлина, която преминаваше през отворените щори. За момент не успя да разпознае усещането, което се надигаше в него, но бързо го стори. Вина. Какво си мислеше? Никога не беше изпитвал нужда да изневерява на Магс – нито веднъж за всичките петнадесет години брак. Отново превъртя събитията от миналата нощ в главата си. Беше ли се възползвал от Кейт? Преди да успее да си отговори, в ума му изникна възможността жената да подаде оплакване, но веднага се презря за тази мисъл. Тя не беше такава. Но въпреки това притеснението му почти измести вината.

Равномерното дишане до него му подсказа, че е единственият буден, така че се измъкна от леглото, погледна към спящата купчина до него, юрганът беше дръпнат над главата ѝ. Ако Магс разбереше... не му се мислеше.

Докато ставаше, купчината се размърда и той замръзна. Колкото и страхливо да звучеше, искаше му се да се измъкне, без да се налага да води разговор със съпругата си. Все някога трябваше да се изправи срещу нея, но се нуждаеше от няколко часа, за да осмисли онова, което се беше случило.

– Колко е часът? – измърмори Магс.

– Малко след шест – прошепна Рей. – Отивам рано на работа. Имам да наваксвам с документацията.

Жената изсумтя и отново заспа. Рей изпусна тиха въздишка на облекчение. Изкъпа се набързо и след малко повече от половин час пристигна в офиса си, затвори вратата и се зарови в книжата, като че ли така можеше да заличи случилото се. За щастие Кейт беше някъде навън по задачи, а на обяд рискува да отиде набързо до столовата, заедно с Дребния. Намериха една свободна маса и Рей донесе две чинии, които бяха обявени за лазаня, но имаха много малко прилики с нея. Мойра, готвачката, беше изрисувала красиво с тебешири италианското знаме до ястието за деня и беше грейнала насреща им, когато прие поръчките им, така че Рей мъжката нагъваше огромната си порция и се опитваше да разкара настоятелното чувство за гадене, което го преследваше, откакто се събуди тази сутрин. Мойра беше огромна и на неопределена възраст, вечно усмихната, въпреки кожния ѝ проблем, благодарение на който се сипеха сребърни люспи от ръцете ѝ, когато си съблечеше жилетката.

– Добре ли си, Рей? Тревожи ли те нещо? – Дребния изстърга остатъците от обяда с вилицата си. Сержантът беше благословен с железен стомах, който не само се справяше с храната на Мойра, но и ѝ се наслаждаваше.

– Добре съм – отвърна инспекторът и почувства облекчение, когато Дребния не продължи да настоява. Вдигна поглед, видя, че Кейт влиза в столовата, и му се прииска да се беше хранил по-бързо. Дребния се изправи, металните крака на стола му изскърцаха върху пода. – Ще се видим в офиса, шефе.

Рей не успя да измисли приемлива причина, за да върне обратно сержанта, или да изостави обяда си, преди жената да седне, затова просто се насили да се усмихне.

– Здрасти, Кейт. – Усети как лицето му почервенява. Устата му беше пресъхнала и преглътна трудно.