Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Чаша вино?

– Да, моля. – Сядам, но съм нервна и почти веднага се изправям отново. Стаята е малка, но приветлива, с килим, който покрива по-голямата част от пода. От двете страни на камината има по един фотьойл и аз се чудя кой е неговият – по нищо не личи единият да е по-използван от другия. Малкият телевизор изглежда някак случайно попаднал тук, но два огромни рафта изпълват нишите до креслата. Накланям глава, за да прочета заглавията.

– Имам прекалено много книги – казва Патрик, когато се връща с две чаши с вино. Взимам едната, благодарна, че ще намеря занимание на ръцете си. – Трябва да се отърва от някои от тях, но в крайна сметка все ги задържам.

– Обичам да чета – признавам аз, – макар че не съм докоснала книга, откакто се преместих тук.

Патрик сяда в един от фотьойлите. Следвам примера му, разполагам се в другия и започвам да си играя със столчето на чашата.

– От колко време си фотограф?

– В интерес на истината, не съм такава – отвръщам аз, изненадана от собствената си искреност. – Аз съм скулптор. – Сещам се за градинското си студио: смачканата глина, парчетата от завършените скулптури, готови за доставка. – Поне някога бях.

– Не ваеш ли вече?

– Не мога. – Подвоумявам се, след което разтварям пръстите на лявата си ръка, където кожата ми е белязана през дланта и китката. – Претърпях злополука. Мога да използвам ръката си, но нямам никакво усещане в пръстите.

Патрик изсвирва тихичко.

– Бедничката. Какво се случи?

Пред очите ми изведнъж изниква онази нощ преди цяла година и аз прогонвам спомена обратно там, откъдето се е появил.

– Изглежда по-зле, отколкото е в действителност – казвам аз. – Трябваше да внимавам повече. – Не мога да погледна към Патрик, но той умело сменя темата.

– Гладна ли си?

– Умирам от глад. – Стомахът ми надига вой от възхитителната миризма, която се носи от кухнята. Следвам домакина си до изненадващо голямо помещение с чамов скрин, поставен по цялата дължина на една от стените.

– Беше на баба ми – обяснява Патрик и изключва котлона. – Родителите ми го взеха, след като почина, но те заминаха в чужбина преди две години и аз го наследих. Огромен е, не мислиш ли? Какво ли няма вътре. Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Наблюдавам мъжа, докато сипва яхния в две чинии и избърсва с кърпа плота, където е разсипал, но в крайна сметка оставя по-голямо петно след себе си.

Пренася горещите чинии до масата и слага едната от тях пред мен.

– В общи линии, яхнията е единственото, което мога да готвя – казва извинително Патрик. – Надявам се да ти хареса. – Сипва малко от храната в метална купичка. Като по команда в кухнята се появява Бо и изчаква търпеливо, докато му сложат да яде.

– Още малко, приятелче – казва Патрик, взима една вилица и започва да бърка месото, за да го охлади.

Поглеждам надолу, за да прикрия усмивката си. Човек може да си извади много изводи за хората, от начина, по който се отнасят с животните, и това ме кара да изпитвам все по-топли чувства към Патрик.

– Изглежда много вкусно – казвам аз. – Благодаря ти. – Не си спомням кога за последно някой е правил нещо за мен. Винаги аз съм готвила, чистила, подреждала. Толкова много години съм се опитвала да създам едно щастливо семейство, само за да видя как то се разпада около мен.

– Рецептата е на майка ми – отвръща Патрик. – Опитва се да разнообрази диетата ми всеки път, когато ми идва на гости. Смята, че когато не е тук, живея предимно на пица и чипс, също като баща ми.

Засмивам се.

– Тази есен ще се навършат четиридесет години, откакто са заедно – казва мъжът. – Направо не мога да си го представя, ти можеш ли?

Не мога.

– Някога бил ли си женен? – питам аз.

Погледът на Патрик помръква.

– Не. Едно време си мислех, че мога да го сторя, но нещата се объркаха.

Настъпва кратко мълчание и мисля, че виждам облекчение на лицето на домакина си, когато не продължавам да задълбавам темата.

– Ами ти?

Поемам си дълбоко въздух.

– Бях омъжена за известно време. В края на краищата искахме различни неща. – Колко по-сериозно всъщност беше всичко.

– Живееш доста изолирано в "Блейн Кеди" – казва Патрик. – Това не те ли притеснява?

– Харесва ми. Мястото е много красиво, а и Бо е с мен да ми прави компания.

– Не ти ли става самотно, няма никакви къщи наоколо?

Сещам се за неспокойните нощи, когато се събуждам с писъци и до мен няма никой, който да ме успокои.

– Двете с Бетан се срещаме доста често – отвръщам аз.