Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Нямаш мобилен?

Едва не се разсмивам на учудването му.

– Не. Има телефонна линия във вилата за интернета, но не съм свързала апарат. Ще се оправя, обещавам.

Патрик поставя ръце на раменете ми и преди да имам възможност да реагирам, се навежда и ме целува нежно по бузата. Усещам дъха му върху лицето си и изведнъж се чувствам неловко.

– Благодаря ти – казвам аз и макар да не съм отвърнала нито адекватно, нито оригинално, Патрик ми се усмихва така, все едно съм изрекла нещо изключително. Замислям се колко е лесно да бъдеш с толкова невзискателен човек.

Закачам каишката на Бо и казвам довиждане. Знам, че мъжът ще ме изпрати с поглед и когато се обръщам в края на пътя, виждам, че все още стои на прага.

Мобилният на Рей иззвъня, докато закусваха. Люси усъвършенстваше домакинските си способности и се държеше много по-сериозно, отколкото случаят го налагаше. Върхът на езика ѝ се подаваше от устата, докато внимателно слагаше прегорял бекон и жилави яйца в чиниите на родителите си. Том беше на гости с преспиване у приятел и нямаше да се върне преди обяд: Рей се беше съгласил с Магс, когато съпругата му каза колко е приятно синът им да завързва приятелства, но честно казано, просто се наслаждаваше на спокойствието в една къща, в която липсваха затръшванията на врати и гневните викове.

– Изглежда много вкусно, мила. – Рей извади телефона от джоба си и погледна дисплея. После видя изражението на съпругата си. – По работа е. – Зачуди се дали не беше нещо ново около операция "Сокол" – така бяха кръстили случая с наркотиците в Крестън. Началничката беше размахвала моркова още една седмица, преди най-накрая да го хвърли в скута на Рей, с ясните инструкции да се съсредоточи върху него, дори и за сметка на останалите му задачи. Не спомена годишното възвание. Нямаше нужда.

Магс погледна към Люси, която беше погълната от подреждането на храната върху чиниите.

– Първо закуси. Моля те.

Рей неохотно натисна червения бутон на телефона и прехвърли разговора на гласовата поща. Тъкмо беше набучил хапка бекон и яйца на вилицата си, когато домашният телефон иззвъня. Вдигна го Магс.

– О, здравей, Кейт. Спешно ли е? В момента закусваме.

Изведнъж Рей се почувства много неудобно. Започна да преглежда имейлите на блекберито си, просто за да прави нещо, и да хвърля бързи погледи към съпругата си, която с позата си показваше, че не е доволна от нарушаването на личното им пространство. Защо Кейт му звънеше у дома? И то в неделя? Опита се да разбере какво казва детективката в телефонната слушалка, но не успя да чуе нищо. Добре познатото неприятно чувство, което го тормозеше през последните няколко дни, се завърна отново и Рей погледна към бекона и яйцата си без капка ентусиазъм.

Магс му подаде безмълвно телефона.

– Здрасти, Рей – поздрави го бодро Кейт, което изостри още повече терзанията му. – Какво правиш?

– Закусваме със семейството. Какво има? – Усети погледа на Магс върху себе си и осъзна, че е необичайно груб.

– Съжалявам, че те безпокоя – отвърна сухо Кейт, – но бях сигурна, че няма да искаш да чакаш до утре.

– Какво има?

– Става въпрос за блъснатото дете и избягалия шофьор. Имаме свидетел.

След половин час Рей вече беше в службата.

– С какво разполагаме?

Кейт разгледа принтирания имейл, който им беше изпратен от Полицейския оперативен център.

– Човек, който казва, че червена кола, движеща се хаотично, му е засякла пътя по същото време, в което се е случила злополуката – докладва детективката. – Мислил е да съобщи за нея, но така и не го е сторил.

Рей усети прилив на адреналин.

– Защо не се е обадил, когато търсихме свидетели в началото?

– Не е местен – обясни Кейт. – Бил е на гости на сестра си за рождения ѝ ден – затова е толкова сигурен за датата – но се е прибрал в Борнмът същия ден и така и не е чул за случая. Мъжът е събрал две и две, когато сестра му му е споменала за възванието миналата нощ.

– Надежден ли е? – попита Рей. Свидетелите винаги бяха непредвидими. Някои хора имаха невероятна памет за подробности, други не можеха да ти кажат какъв е цветът на ризата им, преди да проверят, и дори тогава се объркваха.

– Не знам, все още не сме разговаряли с него.

– Защо, по дяволите, не сме?

– Едва девет и половина е – сопна се отбранително Кейт. – Получихме информацията, пет минути преди да ти се обадя, и сметнах, че ще искаш ти да говориш с него.