Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.

– Бързи са, нали?

Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната ѝ коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.

– Аз съм Хелън – представя се тя. – Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.

Почервенявам от фамилиарниченето.

– Аз съм Джена. Главата ми се върти – няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.

– Дванадесет минути и тридесет и пет секунди – коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. – Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.

– Какво се случва с магазина, когато го повикате?

– Закача знак на вратата. Местните са свикнали – доброволец е от двадесет години.

Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.

– Всичко ще е наред – казва Хелън нежно. – Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.

Поглеждам към нея с любопитен поглед.

– Дейвид е мой съпруг – обяснява жената. – След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката... и когато времето е като това... е... – Хелън потрепери. – Но се връщат. Винаги се връщат.

Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.

– Кара те да осъзнаеш, нали? – питам аз. – Колко много... – спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.

– Колко много искаш да се върнат? – довършва тихичко Хелън.

Кимам.

– Да.

– Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?

– Не, благодаря ти – отвръщам аз. – Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.

– Той е добър човек.

Чудя се дали е права. Чудя се откъде знае. Тръгвам по хълма, като се обръщам на всеки няколко крачки, търся оранжевата лодка. Не мога да видя нищо и стомахът ми е свит от притеснение. Нещо лошо ще се случи, просто знам, че е така.

Чувствам се странно да съм в къщата на Патрик, а него да го няма, и се противопоставям на изкушението да се кача горе и да разгледам. Тъй като нямам какво да правя, пускам радиото на една от местните станции и се заемам с чиниите, които са натрупани в мивката.

– Мъж и неговият син са изгубени, след като кануто им се е обърнало на километър и половина от Росили Бей.

Радиото пращи от статичния шум и аз се опитвам да го настроя.

– Спасителната лодка на Порт Елис отплава, след като местните получиха сигнала за тревога, но досега не са успели да открият липсващите мъже. Ще се върнем към тази история по-късно.

Вятърът клати дърветата, докато не се извиват почти на две. Не виждам морето от къщата и не мисля, че това ми харесва. Чудя се дали не трябва да се подчиня на желанието си да се върна в спасителната станция и да чакам появата на малкото оранжево петно.

Довършвам миенето на чиниите и подсушавам ръцете си в кухненската кърпа, докато вървя из помещението. Върху скрина са натрупани много книжа, които намирам някак си успокояващи. Слагам ръка на дръжката на шкафа и чувам думите на Патрик в главата си.

Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Какво има там, което не иска да видя? Поглеждам зад мен, все едно може да влезе всеки момент, и дърпам вратичката решително. На мига нещо пада отвътре и аз се стряскам, но успявам да хвана вазата, преди да се разбие на пода. Поставям я отново сред хаоса от стъклария; въздухът в шкафчето е парфюмиран от аромата на лавандула от сгънатото спално бельо в него. Няма нищо зловещо тук: просто колекция от спомени.

На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.