Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.

Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.

Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа – черните езера за очи и съсиреците мокри мигли – не е на Джейкъб, а на Патрик.

– Съжалявам – казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. – Не исках...

Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.

– Не!

– Джена, събуди се. Джена, сънуваш.

Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.

– Какво сънува?

Опитвам се да събера думите заедно.

– Аз... не съм сигурна. Бях уплашена.

– Не се страхувай. – Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. – Вече съм тук.

Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.

– Прекратиха претърсването.

– Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?

Патрик кима и аз виждам тежестта на емоциите, която е изпълнила очите му. Мъжът се отпуска.

– Ще продължим отново на сутринта – казва равнодушно той, – но никой не си прави илюзии. – Затваря очи и обляга глава в скута ми, заплаква открито за бащата и за неговия син тийнейджър, които са решили да излязат да карат кану в това време, въпреки всички предупреждения.

Галя го по косата и позволявам на собствените си сълзи да потекат. Плача за момчето, което е само в морето, плача за майка му, плача за сънищата, които ме преследват нощем, за Джейкъб, за моето малко момченце.

На Бъдни вечер телата са изхвърлени на брега, дни след като Патрик и останалите от екипажа са преустановили търсенето им. Наивно предполагах, че двата трупа ще се появят заедно, но досега трябваше да съм разбрала, че приливът е непредвидим. Пръв беше синът, носен нежно от вълнистото море към Росили Бей. Морето изглежда прекалено кротко, за да е предизвикало ужасните наранявания на бащата, който се появява на километър и половина надолу по брега.

Намираме се на плажа, когато Патрик получава обаждането и аз разбирам от здраво стиснатата му челюст, че новините не са добри. Той отива малко настрани от мен, като че ли за да ме предпази, и се обръща към морето, докато слуша мълчаливо Дейвид. След като приключва разговора, остава неподвижно на същото място и наблюдава хоризонта, все едно там се крият отговорите на въпросите му. Отивам до него и поставям длан на ръката му. Той се стряска, все едно е забравил, че съм там с него.

– Много съжалявам – казвам аз и се надявам да открия правилните думи.

– Срещах се с едно момиче – започва да ми разказва той, все още загледан в морето. – Запознахме се в университета и заживяхме заедно в Лийдс.

Слушам, без да знам накъде ще ни отведе този разговор.

– Когато се върнах тук, я доведох с мен. Тя не искаше да идва, но не желаехме да живеем отделно, така че тя напусна работата си и дойде да живее в Порт Елис. Мразеше това място. Прекалено малко, прекалено тихо, прекалено бавно за нея.

Чувствам се неудобно, сякаш нарушавам личното му пространство. Искам да му кажа да спре да говори, че не е необходимо да ми разкрива всичко това, но го усещам, че не може да се възпре.

– Един ден се скарахме, беше средата на лятото. Причината беше все една и съща: тя искаше да се върнем в Лийдс, а аз да остана тук и да си създам име. Тя излезе и дойде на плажа да сърфира, но попаднала на въртоп и никога вече не се върна.

– О, Боже, Патрик. – В гърлото ми е заседнала буца. – Това е ужасно.