Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Едната от тях ми зададе въпрос, но аз не можех да сваля очи от теб. Разговаряше сериозно с дългокосото момче за някаква домашна за края на годината. Косата ти падна върху лицето ти и ти нетърпеливо я прибра зад ухото си. Вероятно усети погледа ми върху себе си, защото се обърна към мен. Усмивката ти беше извинителна и аз веднага ти простих за липсата на възпитание у приятелите ти.

Кафето ми изстина. Не исках да съм първият тръгнал си, като по този начин щях да им осигуря храна за обсъждането ми, но имаше само няколко минути преди лекцията ми. Изправих се и изчаках да ме забележиш.

– Благодаря ти за кафето.

Исках да те попитам дали ще се видим отново, но как можех да го сторя пред всичките ти приятели?

– Навярно ще се засечем следващата седмица? – попитах аз, все едно нямаше абсолютно никакво значение за мен. Но ти се беше обърнала към приятелите си и аз си тръгнах, като в ушите ми продължаваше да звънти смехът ти.

Този смях не ми позволи да се върна следващата седмица и когато отново се видяхме две седмици по-късно, облекчението на лицето ти ми подсказа, че съм взел правилното решение, като съм стоял настрана. Този път не те попитах дали може да седна при теб, просто взех две кафета – твоето черно с едно захарче.

– Помниш как си пия кафето!

Свих рамене, все едно не беше нищо особено, макар че си го бях записал в бележника срещу датата, в която се срещнахме, както правех винаги.

Този път си позволих да те питам повече неща за самата теб и те видях как се разтвори пред мен като листо, което търси влага. Показа ми рисунките си и аз започнах да прелиствам през листовете с добри, но неоригинални произведения. Казах ти, че са изключителни. Когато приятелите ти пристигнаха, бях на път да стана и да донеса още столове, но ти им каза, че си заета, каза им, че ще се присъединиш към тях по-късно. В този момент всяко мое притеснение относно теб се изпари и аз задържах погледа ти, докато не го отмести, изчерви се и ми се усмихна.

– Няма да те видя следващата седмица – казах ти аз. – Днес е последната ми лекция.

Бях трогнат да видя как на лицето ти се изписа разочарование.

Отвори уста, за да кажеш нещо, но се възпря, а аз чаках и се наслаждавах на онова, което предстоеше. Можех да те попитам сам, но исках да го чуя от теб.

– Да пийнем по нещо някоя вечер? – попита ме ти.

Направих се, че обмислям предложението ти, все едно подобна мисъл никога не ми беше хрумвала.

– Какво ще кажеш за вечеря? Отвориха нов френски ресторант в града – вероятно можем да го пробваме този уикенд?

Неприкритата ти радост беше очарователна. Сетих се за Мари и за нейното студено безразличие към всичко, беше толкова незаинтересована от изненадите и толкова отегчена от живота. Досега не се бях замислял, че може би е от възрастта, но когато видях детинското ти щастие при мисълта за вечеря в скъп ресторант, разбрах, че съм бил прав да си потърся някоя по-млада. Някоя не толкова отракана. Не те смятах за самата невинност, разбира се, но поне все още не беше станала цинична и недоверчива.

Взех те от общежитието, без да обръщам внимание на любопитните погледи на студентите, които минаваха покрай твоята врата, и останах изключително доволен да те видя облечена в елегантна черна рокля, а дългите ти крака в плътен черен чорапогащник. Когато ти отворих вратата на колата, ти се изненада.

– Мога да свикна с това.

– Изглеждаш прекрасно, Дженифър – казах аз и ти се засмя.

– Никой не ме нарича Дженифър.

– Имаш ли нещо против?

– Не, мисля, че нямам. Просто ми звучи смешно.

Ресторантът не отговаряше на ранните възторжени ревюта, които четох, но като че ли това не ти направи впечатление. Поръча си картофи соте с пилето и аз коментирах избора ти:

– Рядко е да срещнеш жена, която не се притеснява, че ще качи някое и друго килце. – Усмихнах се, за да ти покажа, че се шегувам.

– Не съм почитателка на диетите – отвърна ми ти. – Животът е прекалено кратък. – Въпреки това изяде сметановия сос на пилето си, но остави картофите. Когато сервитьорът ни предложи менюто с десертите, аз го отпратих.

– Само кафе, моля. – Забелязах разочарованието ти, но нямаше нужда от мазни пудинги. – Какво смяташ да правиш, когато се дипломираш? – попитах те аз.

Ти въздъхна.

– Не знам. Един ден бих искала да отворя галерия, но засега просто трябва да си намеря работа.

– Като художничка?

– Де да беше толкова лесно! Аз съм скулптор, предимно, и ще се опитам да продам всичко, което изработя, но междувременно ще се наложи да работя нещо – като барманка или в някой магазин – за да мога да си плащам сметките. В крайна сметка сигурно ще се върна да живея при мама.