Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Опитвам се да се концентрирам върху думите на сержанта, но съм изгубена в потока от правила и права. Не, не искам да уведомяват никого, че съм тук. Не, не искам служебен юрисконсулт...

– Сигурна ли сте? – прекъсва ме инспектор Стивънс. – Имате право на безплатен правен съвет, докато сте тук.

– Нямам нужда от адвокат – отвръщам меко. – Аз го извърших.

Настъпва тишина. Тримата полицаи си разменят погледи.

– Подпишете тук – казва сержантът – и тук, и тук, и тук. – Взимам химикала и драскам името си до дебели черни кръстове. Мъжът поглежда към инспектор Стивънс. – Право в стаята за разпит?

В стаята за разпит е задушно и мирише на цигарен дим, въпреки олющения надпис на вратата Пушенето забранено. Инспектор Стивънс ми показва къде да седна. Опитвам се да си дръпна стола по-близо до масата, но той е захванат с болтове за пода. Някой е написал с химикал мръсни думи върху масата. Инспектор Стивънс завърта превключвател на черна кутия на стената до него и се чува писклив звук. Мъжът прочиства гърлото си.

– Часът е 22:45, четвъртък, втори януари 2014-а. Намираме се в стая за разпити номер три в Бристълския полицейски участък. Аз съм инспектор 431 Рей Стивънс. С мен е детектив 3908 Кейт Евънс. – Полицаят поглежда към мен. – Бихте ли казали името и датата си на раждане за протокола, моля?

Преглъщам и се опитвам да насиля устата си да се раздвижи.

– Джена Алис Грей, родена на двадесет и осми август 1976-та.

Оставям думите на инспектора да се носят наоколо, сериозността на обвинението срещу мен, последствията от злополуката върху семейството, върху обществото като цяло. Не ми казва нищо, което вече да не знам, а и не може да добави повече вина към онази, която вече изпитвам.

Най-накрая идва моят ред.

Говоря тихо, погледът ми е насочен към масата между нас, надявам се да не ме прекъсне. Искам да кажа всичко само веднъж.

– Денят беше дълъг. Ходих на изложба в другия край на Бристъл и бях изморена. Навън валеше и не виждах много добре. – Опитвам се да говоря с премерен и спокоен глас. Искам да обясня как се случи, но не искам да звуча отбранително – как е възможно да оправдая случилото се? Толкова много пъти съм се чудила какво бих казала, ако се стигнеше дотук, но сега думите ми се струват странни и неискрени.

– Изникна от нищото – продължавам аз. – В единия момент пътят беше празен, а в следващия се появи то, пресичаше на бегом. Малко момченце със синя вълнена шапка и червени ръкавици. Беше прекалено късно, прекалено късно да направя каквото и да било.

Хващам ръба на масата с две ръце, опитвам се да се закотвя в настоящето, тъй като миналото заплашва да ме превземе. Чувам писъка на спирачките, помирисвам парливата миризма на изтърканите гуми върху мокрия асфалт. Когато Джейкъб се удари в предното стъкло, за момент се намираше на сантиметри от мен. Можех да се пресегна и да докосна лицето му през стъклото. Но той се сгърчи и падна на пътя. В този момент видях майка му, която клекна пред безжизненото телце и затърси пулс. Когато не откри такъв, изпищя; първичен писък, който извади всяка глътка въздух от тялото ѝ, а аз наблюдавах ужасена през размазаното предно стъкло как под главата на момчето се образува кървава локва, мокрият асфалт заблестя в червено на светлините на фаровете.

– Защо не спряхте? Не излязохте? Не се обадихте за помощ?

Връщам се отново в стаята за разпити и поглеждам към инспектор Стивънс. Почти съм забравила, че той е тук.

– Не можех.

– Естествено, че е можела да спре! – каза Кейт, докато изминаваше краткото разстояние от бюрото до прозореца и обратно. – Толкова е студена, че ме кара да настръхвам.

– Би ли седнала? – Рей изпи кафето си и потисна една прозявка. – Изморяваш ме още повече. – Минаваше полунощ, когато двамата неохотно решиха да приключат за вечерта и да позволят на Джена да поспи малко.

Кейт седна.

– Защо мислиш, че признава всичко толкова лесно сега, след повече от година от случилото се?

– Не знам – отвърна Рей, отпусна се в стола си и качи крака си на бюрото на Дребния. – Има нещо нередно в цялата работа.

– Какво например?

Рей поклати глава.

– Просто предчувствие. Вероятно съм изморен. – Вратата на Службата за криминални разследвания се отвори и вътре влезе Дребния. – Късно се връщаш. Как беше там?

– Натоварено – отвърна сержантът. – Само Бог знае защо хората искат да живеят на това място.

– Спечели ли майката на Джейкъб.