Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Отидох до бара и сега не мога да го открия. Предполагам, че му се е отворил парашутът!

Ти се засмя. Подадох ти едната бира.

– Не бива да я похабяваме, нали?

– Наистина трябва да се връщам. Беше мой ред да купувам питиета – ако въобще някой ме обслужи. Сара пази масата ей там. – Погледна към дъното на заведението, където пред малка маса се намираше високата ти приятелка с боядисаната коса. Тя разговаряше с младеж в средата на двайсетте си години. Докато ги наблюдавахме, онзи се наведе и я целуна.

– Кой е този с нея? – попитах аз.

Ти поклати глава.

– Нямам никаква представа.

– Изглежда ми наистина покрусена от раздялата с приятеля си – казах аз, а ти се разсмя.

– Та... – вдигнах бутилката с бира отново. Ти се ухили и я прие, чукна я в моята, отпи голяма глътка и облиза долната си устна. Действието ти беше преднамерено провокативно и усетих как се надървям. Ти ме гледаше в очите предизвикателно, докато отпиваше нова глътка от бирата.

– Да отидем у нас – предложих внезапно аз. Сара се беше изпарила, вероятно с новия си приятел. Стана ми интересно дали той нямаше нищо против, че е толкова лесна.

Ти се подвоуми за миг, продължаваше да ме гледаш, след което повдигна леко рамене и ме хвана за ръката. Барът беше претъпкан с хора и аз се опитвах да ни проправям път, като едновременно с това те държах здраво за ръката, за да не те изгубя. Желанието ти да дойдеш с мен ме възбуждаше и ужасяваше: започвах да се питам колко често правиш това и с кого.

Спареният въздух на "Ледения бар" остана зад нас, когато излязохме на улицата. Ти затрепери от студа.

– Нямаш ли връхна дреха?

Ти поклати глава. Свалих си якето и те наметнах с него, докато вървяхме към колажа ми. Усмихна ми се благодарствено и аз почувствах как се сгрявам отвътре.

– Можеш ли да шофираш?

– Нищо ми няма – отвърнах аз. За известно време пътувахме в мълчание. Полата ти се беше вдигнала нагоре, когато седна, и аз се пресегнах и си сложих лявата ръка на коляното ти; заопипвах с пръсти бедрото ти. Ти си премести крака: съвсем малко, но достатъчно, за да изместиш ръката ми върху капачката на коляното.

– Изглеждаш превъзходно тази вечер.

– Наистина ли мислиш така? Благодаря ти.

Махнах си ръката, за да сменя скоростта. Когато я сложих на крака ти отново, я плъзнах малко по-нагоре и нежно загалих с пръсти кожата ти. Този път не помръдна.

Когато стигнахме до дома ми, ти започна да се разхождаш из дневната и да вдигаш разни неща, за да ги разгледаш. Това ме смущаваше, затова направих кафето колкото се може по-бързо. Един безсмислен ритуал, тъй като на никого от нас не му се пиеше, макар че ти пожела. Сложих чашите на стъклената маса и ти седна на дивана, полуобърната към мен. Прибрах косата зад ушите ти, като задържах ръцете си от двете страни на лицето ти за момент, преди да те целуна. Ти ми отвърна веднага, езикът ти започна да изследва устата ми, а ръцете ти обхождаха гърба и раменете ми. Избутах те нежно назад, като продължавах да те целувам, докато не легна под мен. Усетих как краката ти се увиват около моите: хубаво беше да съм с някого така страстен, така нетърпелив. Мари беше толкова лишена от ентусиазъм, че понякога като че ли я нямаше, тялото ѝ следваше движенията, но умът ѝ беше някъде другаде.

Плъзнах ръка нагоре по крака ти и стигнах до меката, гладка кожа на вътрешната част на бедрото ти. Пръстите ми се натъкнаха на нещо копринено, но ти отлепи уста от моята и се сви на дивана, отдалечи се от ръката ми.

– Забави малко – каза ми, но усмивката ти ми подсказа, че не си сериозна.

– Не мога – отвърнах аз. – Толкова си прекрасна – не мога да се спра.

По лицето ти се разля нежна червенина. Подпрях се с една ръка, а с другата вдигнах полата ти нагоре. Бавно плъзнах пръст под боксерките ти.

– Аз не...

– Тихо. – Целунах те. – Не разваляй момента. Ти си най-прекрасното нещо на света, Дженифър. Толкова много ме възбуждаш.

Отвърна ми на целувката и спря да се преструваш. Искаше го също толкова, колкото и самият аз.

Пътуването с влак от Бристъл до Суонзи отнема почти два часа и макар отчаяно да се нуждая да видя морето, съм благодарна за самотата и времето за размисъл. Въобще не успях да спя в ареста, умът ми препускаше до сутринта. Бях уплашена, че ако затворя очи, кошмарите ще се завърнат. Така че останах будна, стоях върху тънкия матрак и слушах виковете и блъскането, които се носеха по коридора. На сутринта тъмничарката ми предложи да се изкъпя, като ми показа бетонен участък в края на женското крило. Плочките бяха мокри и топка косми запушваше сифона като голям паяк. Не се възползвах от възможността и все още воня на килията, в която прекарах нощта.