Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Две седмици или малко повече след като се премести, се прибрах и намерих бележка на кухненската маса.

Излизам със Сара. Не ме чакай!

Бяхме говорили, както винаги, два или три пъти същия ден, но ти не беше сметнала да споделиш плановете си с мен. Не беше оставила нищо за ядене, вероятно щеше да хапнеш нещо със Сара и не беше помислила за мен. Взех си бира от хладилника. Котенцето измяука и се опита да се изкатери по панталона ми, като заби ноктите си в крака ми. Разтърсих го и то падна на пода. Затворих го в кухнята и си пуснах телевизора, но не можех да се съсредоточа. Единственото, за което можех да мисля, беше последният път, в който ти и Сара бяхте излизали: скоростта, с която тя изчезна с някакъв тип, който беше срещнала току-що и лекотата, с която ти дойде у дома.

Не ме чакай.

Не те помолих да дойдеш да живееш при мен, за да прекарвам нощите си сам. Една жена вече ме направи на глупак – нямаше да позволя това да се случи отново. Мяукането продължи и аз отидох да си взема втора бира. Можех да чуя животното от другата страна, затова отворих рязко вратата и го запратих настрани. Ситуацията беше комична и ме ободри за момент, преди да се върна в дневната и да видя кашата, която беше оставила по пода. Беше направила някакъв неумел опит да използваш само едната част от помещението, но имаше буца глина върху вестник – без съмнение мастилото му се беше отпечатало върху дървения под – и стъклени буркани, пълни с някакви тъмни субстанции и подредени в кутия за инструменти.

Котенцето измяука. Отпих от бирата си. По телевизията даваха научнопопулярен филм и гледах как лисица разкъсва заек на части. Усилих звука, но все още чувах животното. Мяукането се набиваше в главата ми. Гневът ми нарастваше все повече и повече и се превръщаше в горещата ярост, която познавах, но не можех да контролирам. Изправих се и отидох в кухнята.

Минаваше полунощ, когато се прибра у дома. Стоях в мрака на кухнята с празна бутилка от бира в ръка. Чух те да затваряш входната врата изключително внимателно, събу си ботушите и прекоси на пръсти разстоянието от коридора до кухнята.

– Забавлява ли се?

Ти изпищя, което щеше да ми бъде забавно, ако не ти бях толкова ядосан.

– Господи, Иън, изкара ми акъла! Какво правиш тук в тъмното? – Включи осветлението и флуоресцентната лампа оживя.

– Чаках те.

– Казах ти, че ще закъснея.

Говорът ти беше леко завален и се зачудих колко ли беше изпила.

– Всички отидохме на гости на Сара след пъба и... – Видя изражението на лицето ми и млъкна. – Какво има?

– Чаках те, за да не го откриеш сама – обясних ти аз.

– Какво да открия? – Изведнъж изтрезня. – Какво се е случило?

Посочих към пода, към котешката тоалетна, където котенцето лежеше безжизнено. Беше се вдървило през изминалите час-два и единият му крак сочеше нагоре.

– Гизмо! – Ръцете ти полетяха към устата ти и аз си помислих, че ще повърнеш. – О, Боже мой! Какво се случи?

Станах, за да те успокоя.

– Не знам. Прибрах се от работа и той повърна в дневната. Потърсих помощ от интернет, но след половин час умря. Много съжалявам, Дженифър, знам колко много го обичаше.

Разплака се, хлипаше в ризата ми, докато те държах в прегръдката си.

– Нямаше му нищо, когато излязох. – Погледна ме, търсеше отговори на лицето ми. – Не мога да разбера как се е случило.

Вероятно беше забелязала колебанието ми, защото се отдръпна назад.

– Какво? Какво не ми казваш?

– Вероятно не е нищо – казах аз. – Не искам да влошавам нещата.

– Кажи ми!

Въздъхнах.

– Когато се прибрах, го намерих в дневната.

– Бях го затворила в кухнята, както винаги – отговори ти, но вече беше започнала да се съмняваш в себе си.

Свих рамене.

– Вратата беше отворена, когато се прибрах. Гизмо беше накъсал парчета вестник от купчината до работното ти място. Вероятно е бил впечатлен от нещо. Не знам какво има в този буркан с червения етикет, но капакът го нямаше и Гизмо беше наврял носа си в него.

Ти пребледня.

– Това е гланцът за моделите ми.

– Отровен ли е?

Кимна.

– Има бариев карбонат в него. Доста е опасен и винаги, винаги се уверявам, че е затворен. О, Боже, случило се е по моя вина. Бедничкият Гизмо.

– Скъпа, не трябва да се обвиняваш. – Придърпах те в обятията си, притиснах те силно и те целунах по косата. Вонеше на цигарен дим. – Било е нещастен случай. Опитваш се да правиш толкова много неща. Трябвало е да останеш и да си довършиш модела до последния детайл – със сигурност Сара щеше да те разбере. – Ти се отпусна в ръцете ми и риданията ти започнаха да утихват. Взех ти сакото и оставих чантата ти на масата. – Хайде, да се качим горе. Ще стана преди теб на сутринта и ще се оправя с Гизмо.