Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Прекарваше вече седмици наред в обикаляне на магазините за подаръци и галериите с твои изделия и от всички само две бяха поискали по десетина от саксиите и вазите ти, за да ги продават на консигнация. Беше толкова щастлива, все едно беше спечелила от лотарията, започна да отделяш много повече време на всяко ново свое произведение.

– Колкото повече време работиш, толкова по-малко получаваш за труда си – напомних ти аз, но явно моят бизнес опит не беше важен за теб и ти продължи да прекарваш много време в рисуване и гланциране.

Обадих ти се, когато кацнах в Париж, и изпитах носталгия, когато чух гласа ти. Дъг изведе клиента на вечеря, а аз се престорих, че имам мигрена и си останах в стаята, където си поръчах пържола, и в крайна сметка съжалих, че не съм те взел с мен. Безупречно оправеното легло изглеждаше огромно и неприветливо и в единадесет часа слязох долу в бара на хотела. Поръчах си уиски и останах на бара. Поисках още едно, преди да съм изпил и първото. Изпратих ти съобщение, но ти не ми отговори: предположих, че си в ателието си, глуха за моите обаждания.

На масата до мен имаше някаква жена. Носеше бизнес облекло – сив костюм на райета и черни обувки с високи токчета. На мястото до нея стоеше отворено куфарче. Разглеждаше някакви документи, но когато вдигна поглед и видя, че я гледам, ме дари с изморена усмивка. Отвърнах ѝ.

– Вие сте англичанин – констатира тя.

– Толкова ли е очевидно?

Тя се засмя.

– Когато пътувате толкова много, колкото мен, се научавате да разчитате знаците. – Жената събра документите, над които работеше, прибра ги в куфарчето си и го затвори. – Стига толкова работа за днес.

Нямаше намерение да си върви.

– Може ли да се присъединя към вас? – попитах аз.

– За мен ще е удоволствие.

Не го бях планирал, но беше точно онова, от което имах нужда. Не я попитах за името ѝ до сутринта, когато излезе от банята, увита в кърпа.

– Ема – отговори тя. Не пожела да узнае моето и се зачудих колко ли често прави това в анонимни хотелски стаи, в анонимни градове.

Когато си тръгна, ти се обадих и ти позволих да ми разкажеш как си прекарала деня си, за това колко доволен е бил магазинерът от вазите ти и как нямаш търпение да ме видиш. Каза ми, че ти липсвам и че мразиш да сме разделени. Усетих как ме изпълва увереност и се почувствах отново в безопасност.

– Обичам те – казах аз. Знаех, че имаш нужда да го чуваш, че не ти е достатъчно да виждаш всичко, което правя за теб, как се грижа за теб. Ти въздъхна.

– Аз също те обичам.

Явно Дъг беше поработил здраво над клиента по време на вечерята и от шегите на сутрешната ни среща стана ясно, че са ходили в стриптийз бар. До обяд бяхме сключили сделката и партньорът ми се обади в банката, за да ги уведоми, че отново сме платежоспособни.

Помолих рецепциониста в хотела да ми извика такси.

– Къде мога да намеря най-добрия бижутериен магазин? – попитах аз.

Той ме дари с познаваческа усмивка, която ме подразни.

– Малък подарък за дамата ви ли, сър?

Не му обърнах внимание.

– Най-доброто място?

Усмивката му стана малко по-изкуствена.

– Фабур Сантоноре, мосю. – Мъжът остана все така вежлив, докато чаках таксито си, но предположението му ми коства бакшиша, а на мен ми беше необходимо цялото време, през което пътувах в таксито, за да се успокоя.

Тръгнах по Фабур Сантоноре, докато не стигнах до малък бижутериен магазин, който носеше лишеното от въображение име "Мишел". В него върху черни подноси бяха подредени блестящи диаманти. Исках да си избера на спокойствие, но служители с елегантни костюми кръжаха наоколо и предлагаха помощта си, поради което ми беше трудно да се съсредоточа. В крайна сметка избрах най-големия: такъв, който нямаше как да откажеш. Квадратен диамант върху семпъл платинен пръстен. Подадох кредитната си карта и си казах, че си струваш.

Летях за вкъщи на следващата сутрин, малката кожена кутийка прогаряше дупка в джоба на палтото ми. Имах намерение да те изведа на вечеря, но когато отворих вратата, ти хукна към мен и ме прегърна толкова силно, че не можех да чакам повече.

– Омъжи се за мен.

Ти се засмя, но вероятно забеляза искреността в погледа ми, защото спря и сложи ръка на устата си.

– Обичам те – казах аз. – Не мога да живея без теб.

Ти не каза нищо и аз се почувствах разколебан. Това не беше част от плана ми. Очаквах да ме прегърнеш, да ме целунеш, да се разплачеш, но най вече да кажеш да. Извадих кутийката и я сложих в ръката ти.