Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Говорим от колко – над година – че Том е тормозен, а те дори не обмислиха идеята, нали така?

Магс го погледна и за момент лицето ѝ се сбръчка, отбранителната ѝ физиономия се изпари.

– Как сме успели да го пропуснем? – Потърси без успех кърпичка в единия джоб на жилетката си. – Чувствам се като една безполезна майка! – Потърси и в другия джоб, но пак не откри нищо.

– Хей, Магс, недей така – Рей извади носната си кърпа и нежно избърса сълзите, които бяха потекли от очите ѝ. – Не си пропуснала нищо. Никой от двама ни не е. Знаехме, че нещо не е наред, откакто започна в това училище, и ги натискахме да решат проблема още от първия ден.

– Не е тяхна работа да го решават. – Магс си издуха носа. – Ние сме родителите.

– Така е, но проблемът не е тук, нали? В училището е. Сега навярно го признават и ще направят нещо по въпроса.

– Надявам се това да не влоши още повече нещата за Том.

– Мога да говоря с полицая за обществена подкрепа, който отговаря за "Морланд Даунс" – каза Рей. – Ще видя дали могат да насрочат сесия относно тормоза.

– Не!

Сериозността в гласа на Магс го попари.

– Нека поработим с училището, за да разрешим проблема. Не всичко е полицейска работа. Нека поне веднъж запазим това в семейството, става ли? Ще ти бъда благодарна, ако не говориш за Том в службата.

Като по сценарий някой позвъни на звънеца.

– Добре ли си? – попита я Рей.

Магс кимна, избърса си лицето с носната кърпа на съпруга си и му я върна.

– Добре съм.

Рей се огледа в огледалото в коридора. Кожата му изглеждаше сива и изморена и изведнъж му се прииска да отпрати Кейт и Дребния и да прекара нощта с Магс. Но Магс беше готвила цял следобед – нямаше да му е благодарна, че е било напразно. Въздъхна и отвори вратата.

Кейт беше облечена в дънки, високи до коленете ботуши и блуза с деколте във формата на V. Нямаше нищо блестящо в облеклото ѝ, но изглеждаше по-млада и по-освободена, отколкото на работа, и това го накара да се почувства неудобно. Рей отстъпи назад, за да я покани да влезе.

– Тази вечеря е чудесна идея – каза Кейт. – Благодаря ти, че ме покани.

– Удоволствието е мое – отвърна инспекторът и я поведе към кухнята. – Ти и Дребния работихте много здраво през последните няколко месеца: просто исках да покажа на двама ви, че оценявам усилията ви. – Ухили се. – А и ако трябва да бъда честен, идеята беше на Магс – не мога да си припиша заслугата.

Съпругата му прие коментара му с тънка усмивка.

– Здрасти, Кейт, хубаво е най-накрая да се запознаем. Лесно ли ни намери? – Двете жени се изправиха една до друга и Рей беше изумен от контраста между тях. Магс не се беше преоблякла и суитчърът ѝ беше опръскан с капки сос. Изглеждаше така, както винаги – сърдечна, позната, мила – но до Кейт беше някак си... потърси правилната дума. Не толкова лъскава. Обзе го чувство на вина и застана до съпругата си, все едно близостта беше лекарство за предателството.

– Каква прекрасна кухня. – Кейт погледна към тавата с браунита на плота, прясно изпечени във фурната и поръсени с бял шоколад. В ръцете си държеше чийзкейк в картонена кутия. – Донесох десерт, но се опасявам, че изглежда доста жалко на фона на твоя.

– Много мило от твоя страна – каза Магс и взе пакета от ръцете на гостенката си. – Винаги съм смятала, че кейковете са по-вкусни, когато някой друг ги е правил, не мислиш ли?

Кейт я дари с благодарствена усмивка, а Рей издиша бавно. Вероятно вечерта нямаше да е толкова неловка, колкото беше очаквал, макар че колкото по-скоро се появеше Дребния, толкова по-добре.

– Какво да ти предложа за пиене? – попита Магс. – Рей е на бира, но имам и вино, ако желаеш.

– Чудесно.

Рей се провикна към стълбите.

– Том, Люси, елате да поздравите гостенката ни, асоциални малчугани такива.

Последваха поредица от шумни стъпки и децата заслизаха по стълбите. Дойдоха в кухнята и застанаха като наказани на вратата.

– Това е Кейт – представи я на децата Магс. – Тя е детектив-стажант в екипа на татко.

Очите на Рей се разшириха заради това определение, но Кейт не изглеждаше засегната.

– Още няколко месеца – ухили се тя, – и ще бъда истинска детективка. Как сте, приятелчета?

– Добре – отвърнаха в синхрон Люси и Том.

– Ти трябва да си Люси – каза Кейт.

Момиченцето имаше русата коса на майка си, но останалото беше наследила от баща си. Всички коментираха колко много двете деца приличаха на него. Рей не можеше да забележи приликата, докато двамата бяха будни – имаше толкова много от собствените им индивидуалности – но когато заспяха и чертите на лицата им бяха отпуснати, можеше да види собственото си лице, отразено в техните. Зачуди се дали някога беше изглеждал толкова войнствен, колкото собствения си син в този момент: мръщеше се към пода, все едно беше набрал за нещо на плочките. Беше сложил гел на косата си и тя стоеше на гневни клечки, които отговаряха на изражението му.