Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Няма от какво да се отказваме – отвърна инспекторът. – Няма какво друго да сторим. Не стигна доникъде с проследяването на фара за мъгла...

– Има десетки непроверени номера на автомобили – заяви Кейт. – Няма да повярваш колко много механици не си водят отчетност на работата. Това не означава, че няма да успея да ги издиря, просто се нуждая от още време.

– Забрави – отговори внимателно Рей. – Трябва да знаеш кога да спреш.

– Направихме всичко възможно – намеси се Дребния, – но търсим игла в купа сено. Нямаме номер, нито цвят, нито модел: нуждаем се от повече, Кейт.

Инспекторът беше благодарен за подкрепата на сержанта.

– А ние не разполагаме с повече – каза той. – Затова се налага да теглим чертата на това разследване. Разбира се, ако изникне нещо ново, ще подновим случая, но дотогава... – Млъкна, защото осъзна, че звучи като някой от началниците си.

– Става въпрос за политика, нали? – попита Кейт. – Началничката казва скачайте и ние питаме колко високо ? – Рей осъзна колко сериозно приема тя този случай.

– Стига, Кейт, достатъчно дълго си на тази служба, за да си наясно, че понякога трябва да се взимат трудни решения.

– Внезапно спря, защото не искаше да я поучава. – Виж, вече почти шест месеца работим по случая и не разполагаме с нищо съществено, заради което да продължим. Нямаме свидетели, нямаме улики, нищо. Можем да хвърлим всичките средства на света и пак няма да имаме сериозни следи. Съжалявам, но имаме други случаи, други жертви, за които да се борим.

– Дори опита ли се? – попита детективката, бузите ѝ бяха почервенели от яд. – Или просто се примири?

– Кейт – стрелна я предупредително Дребния, – успокой се.

Детективката не му обърна внимание и погледна предизвикателно към Рей.

– Предполагам, че трябва да се грижиш за повишението си. Няма да е особено разумно да се противиш на началничката, нали?

– Това няма нищо общо! – Инспекторът се опита да запази самообладание, но отговорът му беше по-твърд, отколкото възнамеряваше. Двамата се гледаха известно време. С периферното си зрение видя, че Дребния го наблюдава с притаен дъх. Вероятно очакваше да каже на Кейт да се разкара. Да си спомни, че е детектив в натоварената Служба за криминални разследвания и че ако шефът ѝ кажеше, че един случай е приключен, то тогава наистина е приключен. И точка. Отвори уста, но не успя да изрече нищо.

Проблемът беше, че жената имаше право. Рей не желаеше да затваря случая за убитото дете и избягалия шофьор повече от нея и имаше времена, когато щеше да се изправи пред началничката и да се бори за него, както Кейт се бореше с него сега. Може би беше загубил същността си или може би служителката му беше права: прекалено много желаеше да получи повишението.

– Трудно е, когато си вложила много труд, знам – започна нежно той.

– Не става въпрос за труда – Кейт посочи към снимката на Джейкъб на стената, – а за това малко момченце. Просто не ми се струва редно.

Рей си спомни майката на детето, седнала на дивана, с лице, погълнато от мъката. Не можеше да оспори твърдението на Кейт, затова не се опита да го прави.

– Наистина съжалявам. – Прочисти гърлото си и се опита да се съсредоточи върху нещо друго. – С какво разполагаме? – въпросът беше насочен към Дребния.

– Малкълм е в съда от цяла седмица по случая "Грейсън" за тежка телесна повреда в Куинс Стрийт – прокуратурата ще търси присъда. Аз работя по случай, предоставен ми от "Грабежи", а Дейв помага на инициативата против носене на ножове. Днес е в колежа и осъществява общественополезен труд.

Сержантът изрече термина, все едно беше мръсна дума, и Рей се засмя.

– Трябва да влизаме в крак с времето, Дребен.

– Можеш да говориш на тези хлапета, докато посинееш – започна мъжът, – но това няма да ги спре да носят остриета в себе си.

– Може и така да е, но поне сме опитали. – Рей надраска някаква напомняща бележка в бележника си. – Ще ме осведомиш как вървят нещата утре сутринта преди срещата, нали? Искам лекциите за носенето на ножове да съвпаднат с училищните празници. Нека се опитаме да съберем колкото се може повече хлапета от улицата.

– Смятай го за сторено.

Кейт се взираше в пода и чоплеше кожичките на ноктите си. Дребния я бутна нежно по ръката и тя се обърна към него.

– Сандвич с бекон? – попита я тихо той.

– Няма да ме накара да се почувствам по-добре – отвърна жената.

– Няма – съгласи се сержантът, – но аз ще се почувствам по-добре, ако цяла сутрин не приличаш на булдог, който е лапнал оса.