Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Може би – отвръщам аз и изненадвам дори самата себе си.

Бетан преглежда и останалите фотографии и се засмива, когато стига до собственото си име, изписано в пясъка.

– Това съм аз!

Изчервявам се.

– Просто пробвах нещо.

– Страхотна е... мога ли да я купя? – Бетан вдига фотоапарата и отново се наслаждава на снимката.

– Не ставай глупава – казвам ѝ аз. – Ще ти я разпечатам. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Беше толкова мила с мен.

– Пощенският клон в селото има една от онези машинки, на които можеш да си извадиш снимките сама – обяснява Бетан. – Тази с моето име на нея е страхотна, както и тази тук – където водата се е оттеглила. – Тя беше посочила една от любимите ми: снимах я вечерта, докато слънцето потъваше зад хоризонта. Морето е почти гладко и прилича на сияещо огледало в розово и оранжево, заобикалящите го скали не са нищо повече от спокойни силуети от всяка страна.

– Ще ги извадя този следобед.

– Благодаря ти – казва Бетан. Тя оставя фотоапарата на една страна и се обръща към мен, нейният прям поглед ми е добре познат. – Позволи ми да направя нещо за теб.

– Няма нужда – започвам аз, – ти вече...

Бетан маха с ръка, за да изгони възраженията ми.

– Наложи се да разчистя наоколо и трябва да се отърва от някои неща. – Жената посочва към две черни торби, които стоят изправени до вратата. – Нищо луксозно: възглавници и завивки, които останаха след ремонта на статичните каравани, както и някои дрехи, които никога вече няма да ми станат, дори да се откажа от шоколада до края на живота си. Нещата не са кой знае какво – нямаме доста възможности да излизаме с балните си рокли в Пенфейш – има няколко пуловера, дънки и две-три рокли, които не трябваше да си купувам.

– Бетан, не можеш да ми дадеш дрехите си!

– Защо да не мога?

– Защото...

Жената ме поглежда право в очите и аз млъквам. Толкова е пряма, че дори не се чувствам засрамена, а и не мога да продължавам да нося едни и същи дрехи всеки ден.

– Виж, това са просто неща, които в крайна сметка ще занеса в благотворителния магазин. Прегледай ги и вземи това, което може да ти влезе в употреба. Така е разумно, нали?

Напускам караванния парк с купища топли дрехи и чанта с онова, което Бетан нарича домашни удобства. Когато се прибирам във вилата, разпръсвам всичко по пода като коледни подаръци. Дънките са ми малко големи, но с колан ще ми стоят добре. Едва не се разплаквам от мекотата на дебелата вълна на пуловера, който Бетан ми беше изпратила. Вилата е ледена и постоянно ми е студено. Малкото дрехи, които носех със себе си от Бристъл – осъзнавам, че спрях да го наричам дом – са износени и втвърдени от солта, както и от прането им на ръка в банята.

Домашните удобства на Бетан ме развълнуват най-много. Покривам стария диван с огромна покривка за легло в яркочервени и зелени квадрати и изведнъж стаята става по-топла и по-приветлива. На полицата над камината стои колекция от изгладени от морето камъни, които съм събрала от плажа: към тях добавям ваза от чантата с подаръци на Бетан и решавам да събера малко върбови стебла този следобед. Обещаните възглавници отиват на пода, близо до огъня, където обикновено стоя, за да чета или да обработвам фотографиите си. На дъното на чантата откривам две хавлии, постелка за банята и още една завивка.

Не вярвам и за секунда, че Бетан би изхвърлила тези неща, но я познавам достатъчно добре, за да не я разпитвам.

Някой чука на вратата ми и аз замръзвам на място. Бетан ми каза, че Йестин ще идва днес, но за всеки случай изчаквам още малко.

– Вътре ли си?

Издърпвам резето, за да отворя вратата. Йестин ме поздравява с обичайния си сърдит вид, а аз го посрещам топло. Постепенно осъзнах, че онова, което първоначално бях приела за неучтивост, дори за грубост, е просто запазената марка на един човек, който не се разкрива пред другите, който се тревожи повече за благополучието на козите си, отколкото за чувствата на собствения си вид.

– Донесох ти малко дърва – казва той и посочва към цепениците, които са опасно закрепени върху ремарке, закачено за АТВ-то му. – Не може да се разхождаш навън така. Аз ще ти ги пренеса вътре.

– Мога ли да ти предложа чаша чай?

– Две захарчета – провиква се Йестин през рамо, докато върви към ремаркето. Започва да нарежда цепениците в една кофа, а аз слагам чайника.

– Какво ти дължа за дървата? – питам аз, докато стоим на кухненската маса и пием чай.