Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Кейт го дари с половинчата усмивка.

– Ще се видим там.

Последва мълчание и Рей осъзна, че детективката чака Дребния да излезе. Той изпрати сержанта, затвори вратата, върна се на бюрото си, седна и кръстоса ръце на гърдите си.

– Добре ли си?

Кейт кимна.

– Искам да се извиня, не трябваше да ти говоря така – каза тя.

– Чувал съм и по-лошо – отвърна инспекторът с усмивка на лице. Детективката не му отвърна със същото и той осъзна, че не е в настроение за шеги. – Знам, че този случай означава много за теб.

Кейт погледна отново към снимката на Джейкъб.

– Имам чувството, че съм го предала.

Рей усети как се размеква. Наистина беше така, бяха предали Джейкъб, но едва ли жената щеше да се почувства по-добре, ако ѝ го кажеше.

– Даде всичко от себе си – каза ѝ той. – Няма как да направиш повече.

– Не беше достатъчно, нали? – Тя се обърна към инспектора и той поклати глава.

– Не. Не беше достатъчно.

Кейт си тръгна от офиса му и затвори вратата след себе си. Рей удари силно по бюрото. Химикалът му се търкулна и падна на пода. Облегна се в стола и скръсти ръце зад главата си. Усещаше косата си рядка. Затвори очи. Изведнъж се почувства много стар и много изморен. Замисли се за старшите офицери, с които се сблъскваше всеки ден: повечето бяха по-стари от него, но имаше и по-млади, които се стремяха към по-високите постове и нямаха спирка. Разполагаше ли с необходимите сили да се съревновава с тях? Въобще искаше ли?

Преди години, когато се присъедини към полицията, всичко му се струваше изключително просто. Затваряй лошите и дръж добрите в безопасност. Събирай доказателства за наръгвания и нападения, изнасилвания и нанесени телесни повреди, дай своя принос за превръщането на света в едно по-добро място. Но наистина ли правеше това? През повечето дни беше затворен в офиса си от 8 сутринта до 8 вечерта и излизаше навън само когато зарежеше документацията си; беше принуден да следва бюрократщината дори когато тя беше против всичко, в което вярваше.

Рей погледна към досието на Джейкъб, което беше претъпкано с безполезни проучвания и разпити. Спомни си горчивината, изписана на лицето на Кейт, и разочарованието ѝ, че не се беше опънал на началничката на полицията. Ненавиждаше се, че мнението ѝ за него се беше променило. Думите на началничката още ехтяха в ушите му, но Рей знаеше, че няма смисъл да се противи на преките заповеди, независимо от чувствата на Кейт. Взе досието на Джейкъб и без да се колебае, го прибра в най-долното чекмедже на бюрото си.

Небето заплашва с дъжд, откакто дойдох на плажа призори, и когато първите капки започват да падат, аз си слагам качулката. Вече направих снимките, за които дойдох, и брегът е изпълнен с думи. Ставам все по-веща в запазването на пясъка около буквите непокътнат и все по-добра в използването на фотоапарата ми. Изучавах фотография като част от обучението ми, но скулптурите винаги са били голямата ми страст. Сега се забавлявам с овладяването на фотоапарата, играя си с настройките и го нося навсякъде – станал е част от мен, като купчините с глина, с които работех. Макар ръката ми да пулсира от целодневното му носене, разполагам с достатъчно сила, за да направя снимките. Идвам тук всяка сутрин, докато пясъкът е още влажен и податлив на обработка, но също така често се връщам и следобедите, когато слънцето е най-високо. Вече знам по кое време са приливите и за първи път от злополуката насам започвам да мисля за бъдещето; с нетърпение очаквам лятото и лятното слънце на плажа. Караванният парк вече е отворен за туристическия сезон и Пенфейш е пълен с хора. Странно е колко местна се чувствам: оплаквам се от нашествието на туристите, които са окупирали тихия ми плаж.

Пясъкът става на точки от дъжда и приливът започва да отмива формите, които съм сътворила близо до водата, заличава както постиженията ми, така и грешките. Превърнало се е в рутина всеки ден да изписвам собственото си име близо до брега и потрепервам, когато морето го поглъща. Макар снимките да се намират в безопасност във фотоапарата ми, не съм свикнала с тази краткотрайност. Няма я топката с глина, към която мога да се завръщам отново и отново, за да я извая до съвършенство, да разкрия истинската ѝ форма. По необходимост се налага да работя бързо и за мен този процес е едновременно вълнуващ и изтощаващ.

Дъждът е настоятелен, нахално си проправя път под палтото ми и през върховете на ботушите ми. Обръщам се, за да си тръгна от плажа, и виждам, че някакъв мъж върви към мен, а голямо куче подскача плътно до него. Затаявам дъх. Все още се намира на известно разстояние и не мога да преценя дали умишлено се движи в моята посока, или просто иска да стигне до морето. Усещам металически вкус в устата си и облизвам устните си, търся влага, но намирам само сол. Виждала съм този мъж и кучето му и преди: наблюдавах ги от скалите вчера сутринта, докато не се прибраха, за да ми предоставят плажа само за мен. Въпреки акрите празно пространство се чувствам като в капан и тръгвам да вървя по брега, все едно съм искала да направя точно това.