Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Остави жената да чука с химикала по тетрадката си. Гадна учителородителска мафия, помисли си Рей. Разполагаха с прекалено много време, това беше проблемът.

– Така – започна инспекторът и погледна към мястото до себе си. Том се беше наместил на него, веднага след като Люси тръгна, и се взираше, без да мигне, през прозореца. – Как е училището?

– Добре.

Учителката на Том беше казала, че макар нещата да не ставаха по-зле, не ставаха и по-добре. Двамата с Магс отидоха на среща с нея, за да чуят тирада за дете, което няма приятели, не прави повече от критичния минимум в ученето и никога не излиза на преден план.

– Госпожа Хиксън каза, че имате тренировки по футбол всяка сряда след училище. Харесват ли ти?

– Не особено.

– Едно време бях доста добър, може би част от таланта ми е дошла при теб, а? – Дори без да поглежда към Том, Рей знаеше, че момчето завъртя очите си, и потръпна, когато осъзна колко много звучи като собствения си баща.

Синът му си сложи слушалки в ушите.

Рей въздъхна. Пубертетът беше превърнал сина му в сумтящ, некомуникативен тийнейджър. Започваше да се тревожи за деня, в който дъщеря му щеше да бъде застигната от същото. Един родител не трябваше да има любимци, но Люси му беше слабост. Дори на девет, тя продължаваше да го търси за прегръдка и да го моли да ѝ прочете приказка. Още преди юношеските проблеми да бяха почукали на вратата, Том и Рей бяха кръстосали шпаги. Прекалено еднакви, казваше Магс, макар той да не виждаше подобна прилика.

– Можеш да ме оставиш тук – каза синът му и откопча колана си, докато колата още се движеше.

– Намираме се на две пресечки от училището ти.

– Татко, всичко е наред. Ще повървя. – Детето посегна към дръжката и за момент Рей си помисли, че просто ще отвори вратата и ще скочи през нея.

– Добре, схванах! – Мъжът отби, без да обръща внимание на пътната маркировка за втори път тази сутрин. – Знаеш, че ще пропуснеш проверката, нали?

– Чао.

Том затръшна вратата и се плъзна между колите, за да мине от другата страна. Какво, за Бога, се беше случило с неговия мил и забавен син? Дали тази темерутщина беше преход към един тийнейджър... или към нещо повече? Рей поклати глава. Човек си мислеше, че в сравнение със сложните криминални разследвания отглеждането на деца е лесна работа, но предпочиташе да разпитва заподозрени, отколкото да разговаря със сина си. С тях поне можеше да се разбере и да си поговори. Благодареше на Бог, че Магс щеше да прибере децата от училище.

Когато стигна до централата, вече беше забравил за Том. Не му бяха необходими големи усилия, за да се сети за какво го вика началничката на полицията. Случаят с блъснатото дете се влачеше вече шест месеца и разследването беше ударило на камък. Рей седна на стола пред покрития с дъб офис и секретарката му се усмихна.

– Тъкмо приключва един телефонен разговор – обясни жената. – Няма да се бави много.

Началникът на полицията се казваше Оливия Рипон, брилянтна, но и ужасна жена. Тя бързо се беше изкачвала по стъпалата на йерархията и беше началник на полицията в Ейвън и Съмърсет от седем години. В един момент имаше възможност да стане следващият комисар, но по лични причини беше решила да остане, където си беше, и да се забавлява, като прави на нищо старшите офицери на месечните им срещи. Оливия беше от онези жени, родени да носят униформи, тъмнокестенявата ѝ коса беше прибрана в голям кок, а масивните ѝ крака – под дебели черни панталони.

Рей изтри длани в крачолите на панталона си, за да се увери, че са напълно сухи. Беше чул слух, че началникът веднъж спрял повишението на един обещаващ офицер до инспектор, защото потните длани на бедния човечец не вдъхвали доверие . Рей не знаеше дали тази история е истина, но нямаше намерение да рискува. Принципно можеха да се справят със заплатата му на инспектор, но живееха доста скромно. Магс все още обмисляше възможността да стане учител, но той беше направил сметката, че ако получеше още две повишения, щяха да разполагат с повече пари, без да се налага тя да работи. Рей се сети за сутрешния хаос и сметна, че съпругата му и бездруго вече прави повече от достатъчно – не трябваше да започва работа само за да могат да си позволят някои глезотии.

– Вече можете да влезете – съобщи секретарката.

Инспекторът си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

– Добро утро, госпожо.

В помещението беше тихо, началничката си водеше някакви бележки с кривия си почерк, нейна запазена марка. Рей се замота покрай вратата, като се преструваше, че се възхищава на безбройните грамоти и фотографии, които покриваха стените. Тъмносиният килим беше по-дебел и по-мек от онзи в останалата част от сградата. Една голяма конферентна маса беше заела половината от стаята. В другия край Оливия Рипон стоеше зад голямо кръгло бюро. Най-накрая жената спря да пише и погледна към посетителя си.