Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.

Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристъл, но тук бягам с километри.

Улавям ритъма, който е в синхрон със сърцето ми, и се насочвам към морето. Маратонките ми издават странни звуци върху каменистата повърхност, но от ежедневните си тренировки съм свикнала да не им обръщам внимание. Пътеката, която води към плажа, ми е толкова добре позната, че мога да вървя по нея със завързани очи. Изминавам последните няколко метра с подскоци и се озовавам на мокрия пясък. Бягам бавно покрай брега, докато поредицата от скали не ме води към морето.

Морето се е отдръпнало и е оставило зад себе си линия от плавеи и боклуци, които стоят върху пясъка като мръсен пръстен около вана. Отдалечавам се от скалите, ускорявам крачка и бягам в плитчините, мокрият пясък гали краката ми. Навеждам глава, за да се предпазя от хапещия вятър, и бягам настръхнала покрай брега, докато дробовете ми не започват да горят и не чувам кръвта да пищи в ушите ми. С наближаването на края на пясъка отсрещната скала надвисва над мен, но вместо да забавя крачка, аз затичвам по-бързо. Вятърът шиба косата ми в лицето и аз клатя глава, за да я махна оттам. Бягам още по-бързо и частица от секундата, преди да се размажа в приветстващата ме грамада, протягам ръце пред себе си и удрям длани в студения камък. Жива. Будна. В безопасност от кошмарите.

Адреналинът се оттегля от тялото ми и аз започвам да треперя. Тръгвам по същия път обратно към дома си. Мокрият пясък е погълнал отпечатъците от краката ми и не е оставил никаква следа от спринта ми между скалите. До крака ми има парче дърво. Взимам го и мързеливо започвам да дълбая канал около мен, но брегът се затваря около него още в мига, в който преместя инструмента си. Разгневена, се премествам няколко крачки по-навътре към земята, където пясъкът е по-сух, и очертавам друг кръг с пръчката си. Сега е по-добре. Изпитвам внезапната нужда да напиша името си тук, също като някое малко дете по време на ваканция, и се усмихвам на това си детинско желание. Дървото е тежко и хлъзгаво, но въпреки това довършвам буквите и се отдръпвам настрана, за да се насладя на творението си. Странно е да видя името си написано с такива големи букви и някак си безсрамно. Бях невидима толкова дълго време, а какво съм сега? Скулптор, който не прави скулптури. Майка без дете. Буквите не са невидими. Те крещят: достатъчно силно, за да бъдат видени от скалите. Усещам едновременно страх и вълнение. Поемам риск, но се чувствам добре.

На върха на скалите една жалка ограда напомня на хората да не се доближават прекалено близо до ронещия се край. Не обръщам внимание на знака и прескачам тела, за да застана на сантиметри от прага. Пясъкът постепенно се превръща от сив в златист, докато слънцето се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и името ми започва да танцува в средата на плажа, като по този начин ме предизвиква да го запечатам, преди да се е скрило.

Ще го снимам, преди приливът да дойде и да го погълне, ще снимам момента, в който се бях почувствала смела. Бягам обратно към вилата за фотоапарата. Усещам стъпките си по-леки и осъзнавам, че причината за това е, защото бягам към нещо, а не от него.

Първата снимка не става особено хубава. Центрирането не е добро, буквите са прекалено далеч от брега. Връщам се долу и изпълвам пясъка с имена от миналото си, преди вълните да ги направят отново част от мократа повърхност. Пиша още имена на плажа: герои от книги, които съм чела като дете или такива, които харесвам поради звученето им. Изваждам фотоапарата, приклякам ниско до пясъка, докато си правя експерименти с ъглите, снимам буквите първо с прибоя, после със скалите, с отрязък от синьото небе. Най-накрая изкачвам стръмната пътека до върха на скалата, за да направя последните си снимки. Заставам внимателно на ръба и обръщам гръб на страха, който ме е обзел. Плажът е покрит с имена в най-различни размери, също като драсканиците на някой луд, но вече виждам как приливът започва да ближе буквите и да надига пясъка от мястото му. Довечера, когато дойде отливът, плажът отново ще е чист и тогава мога да започна отначало.