Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Рей изпръхтя.

– Тих? Том?

– Това имам предвид и аз. – Магс погледна към съпруга си.

– Наистина щеше да си ми от помощ там, да знаеш.

– Напълно ми се изплъзна от ума. Съжалявам, Магс. Денят отново беше много натоварен и след това се отбих в пъба за една бърза бира.

– С Дребния ли беше?

Рей кимна. Дребния, който беше кръстник на Том, беше слабост на Магс. Тя нямаше нищо против двамата да ходят да пийнат по нещо след работа, разбираше нуждата на съпруга си за малко мъжко време. Рей не спомена Кейт и не знаеше защо го направи.

Магс въздъхна.

– Какво ще правим?

– Том ще се оправи. Училището е ново за него, а това е голяма крачка за едно дете, да се премести в средното. Дълго време е бил голяма риба в малко езеро, а сега му се налага да плува с акулите. Ще говоря с него.

– Не му изнасяй една от своите лекции...

– Няма да му изнасям лекция!

– ...така само ще влошиш нещата.

Рей си прехапа езика. Двамата с Магс бяха добър отбор, но родителските им подходи бяха много различни. Съпругата му беше доста по-мека с децата, беше по-склонна да ги глези, отколкото да ги остави да се оправят сами.

– Няма да му изнасям лекция – обеща Рей.

– От училището предложиха да видим как ще е през следващите два месеца и да отидем да разговаряме отново с тях. – Магс изгледа сериозно съпруга си.

– Само кажи дата – отвърна той. – Ще съм там.

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Хората препускат по хлъзгавите тротоари; преминаващите коли заливат обувките им с вода. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Празен път.

Джейкъб бяга.

Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Изцапано предно стъкло. Под главата на Джейкъб се образува локва кръв. И малко облаче от дъха му.

Писъкът нарушава съня ми и аз се стряскам. Слънцето още не е изгряло, но лампата в спалнята е включена: не мога да издържам мрака около себе си. Сърцето ми тупти бързо в гърдите ми. Концентрирам се, за да забавя дишането си.

Вдишвам и издишвам.

Вдишвам и издишвам.

Тишината по-скоро ме потиска, отколкото ме успокоява, ноктите ми се забиват в дланите и оставят червени полумесеци в кожата, докато чакам паниката да отмине. Сънищата ми стават все по-реални, по-ярки. Виждам го. Чувам болезнения удар на главата му в асфалта...

Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.

Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.

Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.