Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Нямам представа колко е часът сега, но слънцето е нависоко, а на фотоапарата си имам стотина снимки. Мокрият пясък е полепнал по дрехите ми и щом докосвам косата си, усещам, че се е втвърдила от солта. Нямам ръкавици и пръстите ми са болезнено премръзнали. Смятам да се прибера и да си взема една гореща баня, след което да кача изображенията на лаптопа и да видя дали някои от тях стават за нещо. Чувствам прилив на енергия; за първи път от злополуката насам имам някаква цел.

Насочвам се обратно към вилата, но когато стигам до разклонението на пътя, се разколебавам. Представям си Бетан в магазина на караванния парк и начина, по който ми напомня за сестра ми. Чувствам носталгия по дома и преди да съм си променила решението, се насочвам към приятелката си. Какво да измисля, за да оправдая посещението си? Нямам никакви пари в себе си, така че не мога да се престоря, че съм отишла за мляко и хляб. Мога да задам някакъв въпрос, но не измислям нищо съществено. В крайна сметка каквото и да кажа, Бетан ще разбере, че е просто извинение. Ще ме помисли за жалка.

Решителността ми се изпарява още преди да съм извървяла стотина метра, и когато стигам до караванния парк, спирам. Поглеждам към магазина и виждам една фигура на прозореца

– Не мога да преценя дали е на Бетан и не чакам, за да разбера. Обръщам се и хуквам да бягам към вилата.

Стигам до "Блейн Кеди" и изваждам ключовете от джоба си, но когато поставям ръка на вратата тя се помръдва лекичко и осъзнавам, че не е заключена. Тя е стара и механизмът не е изправен: Йестин ми показа как да я издърпвам и под какъв ъгъл да завъртам ключа, за да заключа, но понякога ми отнема десет минути или повече, докато се опитвам. Наемодателят ми остави номера си, но той не знае, че аз изхвърлих мобилния си телефон. Във вилата има телефонна линия, но няма апарат, така че ще ми се наложи да отида до Пенфейш, за да се обадя от някоя телефонна кабина и да видя дали ще дойде да я оправи.

Стоя вътре само от няколко минути, когато някой чука на вратата.

– Джена? Аз съм, Бетан.

Обмислям възможността да застина и да се направя, че ме няма, но любопитството ми надделява и изпитвам вълнение, когато отварям. Колкото и да търся спокойствие, се чувствам самотна в Пенфейш.

– Донесох ти пай. – Бетан държи покрита с кърпа чиния и влиза вътре, без да чака поканата ми. Оставя я в кухнята до кухненската печка.

– Благодаря ти. – Искам да подхвана разговор, но Бетан просто се усмихва. Тя сваля тежкото си вълнено палто и това ме кара да се съвзема. – Желаеш ли чай?

– Ако ще правиш – отвръща гостенката ми. – Мислех си да дойда да те видя как се справяш. Чудех се дали ще ме посетиш ти, но знам какво е когато се местиш на ново място. – Тя оглежда вилата и спира да говори – дневната не се различава по никакъв начин от момента, в който Йестин ме разведе наоколо.

– Нямам много – съобщавам засрамена.

– Всички тук сме така – отговаря развеселена Бетан. – Важното е да ти е топло и да се чувстваш добре.

Докато гостенката ми говори, аз се трудя в кухнята, правя чай, радостна съм, че ръцете ми вършат нещо, след което сядаме на чамовата маса с чашите си.

– Как ти се струва "Блейн Кеди"?

– Чудесна е – отвръщам аз. – Точно от каквото имах нужда.

– Малка и студена ли имаш предвид? – пита Бетан и се засмива, което кара чаят да излезе от чашата и да я залее. Тя бърше пръстите си в панталоните и течността потъва в тъмно петно върху бедрото ѝ.

– Нямам нужда от много място, а огънят е достатъчно топъл. – Усмихвам се. – Наистина ми харесва тук.

– Каква е твоята история, Джена? Как така се озова в Пенфейш?

– Мястото е красиво – отвръщам вяло, увивам ръце около чашата си и поглеждам към нея, не желая да срещна питащия ѝ поглед. Тя не ме притиска.

– Наистина е така. Има много по-лоши места, на които можеш да живееш, макар че тук е доста пусто по това време на годината.

– Кога отваряте караваните?

– На Великден – отвръща Бетан. – Тогава всичко заработва. Няма да познаеш мястото. През октомври работата намалява. Ако семейството ти идва на гости и се нуждае от място, където да отседне, само ми кажи – и бездруго тук не можеш да побереш никого.

– Много мило от твоя страна, но не очаквам никой да ми идва на гости.

– Нямаш ли семейство? – Бетан ме поглежда право в очите и аз не мога да отместя поглед.

– Имам сестра – признавам си, – но вече не си говорим.

– Каква е причината за това?

– О, обичайните сестрински проблеми – отвръщам лековато. Дори сега виждам разгневеното лице на Ив, която ме умолява да я послушам. Бях прекалено горда, осъзнавам аз, прекалено заслепена от любов. Вероятно ако бях послушала сестра си, нещата щяха да са различни сега.