Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Благодаря ти за пая – казвам аз. – Много мило от твоя страна.

– Глупости – отвръща Бетан, необезпокоена от смяната в темата. Облича палтото си и няколко пъти увива шал около врата си. – За какво са съседите? Ще те чакам скоро да се отбиеш до караванния парк, за да пием чай.

Това не е въпрос, но кимам. Тя ме поглежда с наситено кафяви очи и отново се чувствам като дете.

– Ще дойда – казвам аз. – Обещавам. – И наистина го мисля.

Бетан си тръгва, а аз изваждам картата памет от фотоапарата си и прехвърлям снимките на лаптопа. Повечето от тях не са хубави, но няколко са уловили по перфектен начин написаното в пясъка на фона на бясното зимно море. Слагам чайника на кухненската печка, за да направя още чай, но губя представа за времето и час по-късно осъзнавам, че водата още не е завряла. Поставям ръка върху нея, за да установя, че е ледена. Отново е изгаснала. Обработката на снимките ме е погълнала толкова много, че не съм забелязала, че температурата в помещението е спаднала. Зъбите ми започват да тракат и не мога да ги спра. Поглеждам към пилешкия пай на Бетан и стомахът ми изръмжава от глад. Последния път, в който печката изгасна, ми бяха необходими два дни, за да я запаля отново. Сърцето ми се стяга при мисълта, че трябва да повторя това упражнение.

Укорявам се. Кога станах толкова жалка? Кога изгубих способността си да взимам решения, да решавам проблеми? По-добра съм от това.

– Точно така – изричам на глас и думите ми звучат по странен начин в празната кухня. – да се захващам за работа.

Слънцето изгрява над Пенфейш, преди да успея да се стопля отново. Колената ме болят от часовете, прекарани на кухненския под, а в косата си имам мазни петна. Въпреки всичко изпитвам радост от постижението си, каквато не съм изпитвала от доста време. Слагам пая на Бетан в печката, за да го стопля. Не ми пука, че не е най-подходящата храна за вечеря или че гладът ми е отминал. Сядам на масата и се наслаждавам на всяка една хапка.

– Хайде де! – провикна се Рей отдолу и погледна часовника си за пети път през последните няколко минути. – Ще закъснеем!

Сякаш понеделниците не бяха достатъчно стресиращи, ами Магс беше прекарала вечерта при сестра си и нямаше да се прибере до обяд, така че на него му се наложи да го играе соло за двадесет и четири часа. Рей беше – неразумно, както се оказа – позволил на Том и Кейт да останат до късно миналата вечер, за да гледат филм, и в седем и половина тази сутрин се наложи да извади от леглото принципно ранобудната си дъщеря. Сега беше осем и тридесет и пет и трябваше да се размърдат. Рей беше повикан в девет и половина в офиса на началничката на полицията и с това темпо все още щеше да се намира до стълбището и да крещи на децата.

– Раздвижете се! – Инспекторът отиде при колата си и запали двигателя, като остави предната врата отворена. Люси прелетя през нея, а несресаната ѝ коса падна върху лицето ѝ. Момичето се плъзна на мястото до баща си. Тъмносинята ѝ училищна пола беше намачкана, а единият от чорапите, които стигаха до коленете, вече беше смъкнат до глезена ѝ. Цяла минута по-късно Том се затътри към колата, ризата му беше разпасана и се вееше на вятъра. Държеше вратовръзката в ръката си и нямаше никакво намерение да си я слага. Момчето растеше изключително бързо и носеше новата си височина някак си странно, главата му постоянно беше наведена, а раменете увиснали.

Рей отвори прозореца си.

– Вратата, Том.

– А? – Младежът погледна към баща си.

– Входната врата? – Рей стисна юмрук. Как ги изтърпяваше Магс, без да изгуби търпение, не можеше да си представи. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, изведнъж изникнаха в ума му, определено можеше да мине и без воденето на децата в училище днес.

– О – Том се върна и затвори входната врата с трясък. Качи се на задната седалка. – Защо Люси е отпред?

– Мой ред е.

– Не е.

– Е.

– Достатъчно! – изръмжа баща им.

Никой не проговори и за петте минути, които им бяха необходими да стигнат до основното училище на Люси, кръвното налягане на Рей се беше нормализирало. Паркира мондеото на зигзагообразните жълти линии, изпрати дъщеря си до класната ѝ стая, целуна я по челото и се върна точно навреме, за да види как една жена записва номера на колата му.

– О, това сте вие! – заяви тя, когато Рей спря до нея. Тя размаха показалеца си. – Би трябвало да давате по-добър пример, инспекторе!

– Съжалявам – извини се той. – Спешна работа. Знаете как е.