Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Добро утро! – Мъжът променя леко посоката си, за да се доближи.

Не мога да говоря.

– Чудесен ден за разходка – казва той и вдига глава към небето. Около петдесетгодишен е, мисля си аз: косата под шапката му е сива, брадата му е добре поддържана и покрива почти половината му лице.

Изпускам лека въздишка.

– Трябва да се прибирам – отвръщам едва. – Трябва да...

– Пожелавам ви приятен ден. – Мъжът кима едва и се провиква на кучето си. Аз се обръщам с гръб към морето и хуквам към скалите. На половината път поглеждам назад, но човекът продължава да стои до брега и да хвърля пръчка във водата, която животното гони. Сърцебиенето ми постепенно се нормализира и аз се чувствам абсурдно.

Докато се изкача на върха на скалите, цялата съм подгизнала. Решавам да посетя Бетан и тръгвам бързо към караванния парк, защото се страхувам, че ще променя решението си.

Приятелката ми ме посреща с широка усмивка.

– Ще сложа чайника.

Тя се оттегля в дъното на магазина, като поддържа весел монолог за прогнозата на времето, за заплахата от затварянето на някои автобусни линии и счупената ограда на Йестин, в резултат на която през нощта са избягали седемдесет кози.

– Господин Сърдитко никак не е щастлив, казвам ти!

Засмивам се – не на неприятната случка от миналата вечер, а на приказките на Бетан, които винаги са съпътствани от цветистите жестове с ръце на роден актьор. Разхождам се из магазина, докато тя прави чая. Подът е от бетон, стените са бели от варта, а от двете страни на помещението има рафтове. Първия път, когато дойдох тук, бяха празни: сега са претрупани със зърнени закуски, консерви, пресни плодове и зеленчуци, които очакват почиващите. Огромна хладилна витрина приютява няколко кутии с прясно мляко и други пресни продукти. Взимам си малко сирене.

– Това е козето сирене на Йестин – казва Бетан. – Вземи си, докато все още го има – свършва като топъл хляб. Ела седни до радиатора и ми разкажи как се справяш тук. – Едно малко котенце в черно и бяло мяука в краката ѝ, жената се навежда, вдига го и го слага на рамото си. – Не искаш котка за компания, нали? Имам три от тези мъници за раздаване – нашата мишкарка се окоти преди няколко седмици. Бог знае кой е бащата.

– Не, благодаря ти. – Котенцето е абсурдно сладко: топка с косми и въртяща се като метроном опашка. Видът му кара забравени спомени отново да изплуват на повърхността и аз потъвам в стола си.

– Не обичаш ли котки?

– Не бих могла да се грижа за нея – отвръщам аз. – Не мога да опазя жив дори паяк в паяжина. Всичко, за което се грижа, умира.

Бетан се засмива, макар че аз не си правя шега. Тя придърпва втори стол и оставя чашата си с чай на касата до мен.

– Правиш снимки наоколо, нали? – Приятелката ми сочи към фотоапарата около врата ми.

– Просто няколко фотографии на плажа.

– Може ли да ги видя?

Колебая се, но откачам ремъка от врата си, включвам фотоапарата и показвам на Бетан как да преглежда изображенията.

– Много са красиви!

– Благодаря ти. – Усещам, че започвам да се изчервявам. Никога не съм се справяла добре с получаването на похвали. Като бях дете, учителите ми коментираха рисунките ми и ги излагаха в коридора, където всички да могат да ги виждат, но едва на дванадесет години започнах да осъзнавам, че имам талант, макар той да беше суров и необработен. В училището се провеждаше изложба – местно шоу за родители и живущи – и майка ми и баща ми дойдоха заедно, за да ѝ се насладят, което си беше рядкост, дори и тогава. Баща ми стоя в мълчание пред участъка, където бяха изложени моите картини, заедно със статуята на птица, която бях направила от метал. Бях задържала дъха си от доста време и усетих, че кръстосвам пръсти зад гърба си.

– Невероятно – каза той. Погледна ме така, все едно ме виждаше за първи път. – Ти си невероятна, Джена.

Щях да се пръсна от гордост. Хванах го за ръката и го заведох при госпожа Бийчинг, която му говори за колежи по изкуство, стипендии и наставничество. Аз просто стоях и се взирах в баща ми, който смяташе, че съм невероятна.

Радвам се, че вече не е сред нас. Не ми се иска да видя разочарованието в очите му.

Бетан все още разглежда снимките на плажа, които направих.

– Сериозна съм, Джена, фотографиите са прекрасни. Смяташ ли да ги продаваш?

Почти се изсмивам, но приятелката ми не се усмихва и аз осъзнавам, че предложението ѝ е напълно сериозно.

Замислям се дали е възможно. Вероятно не точно с тези снимки – все още тренирам, все още търся правилната светлина – но ако поработя върху тях...