Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Никога не се е случвало – отвърна той. – Това бебе никога не е съществувало.

Бен може и да не бе поел нито глътка въздух, но той живя. Живя вътре в мен, дишаше моя въздух, ядеше моята храна и беше част от мен. Никога повече не проговорих за него.

Не мога да погледна Патрик. Сега, след като започнах да говоря, не мога да се спра и думите се прескачат една друга през устата ми.

– Настъпи ужасна тишина, когато се роди. Някой каза часа и го сложиха нежно в ръцете ми, все едно не искаха да го наранят, и ни оставиха насаме с него. Лежах там векове наред, гледах лицето му, миглите му, устните му. Погалих ръчичката му и си представих как ме стиска за пръстите, но най-накрая дойдоха и ми го взеха. Изпищях. Стисках го, докато не ми дадоха успокоително. Не исках да спя, защото знаех, че когато се събудя, отново щях да съм сама.

Спирам да говоря, поглеждам към Патрик и виждам сълзи в очите му, но когато се опитвам да го успокоя, да му кажа, че съм добре, аз също заплаквам. Прегръщаме се в колата, спряна отстрани на пътя, докато слънцето не започва да се скрива, след което поемаме към дома.

Патрик паркира на паркинга на караванния парк и ме изпраща по пътеката до вилата. Наемът е платен до края на месеца, но забавям крачка, когато чувам думите на Йестин в главата си и си спомням отвращението му, когато ми каза да се махам.

– Обадих му се – съобщава ми Патрик, прочел мислите ми. – Обясних му всичко.

Патрик е спокоен и нежен, все едно аз съм някоя пациентка, която се възстановява от тежка болест. Чувствам се в безопасност, ръката ми е в неговата.

– Ще доведеш ли Бо? – питам го, когато доближаваме вилата.

– Ако желаеш.

Кимам.

– Просто искам всичко да е отново нормално. – Докато го изричам, осъзнавам, че нямам представа какво е нормално.

Патрик дърпа завесите и ми прави чай. Когато всичко е както трябва, ме целува нежно по устните и тръгва. Оглеждам спомените си от живота ми тук, на плажа: снимките и раковините и купичката за вода на Бо на пода в кухнята. Тук се чувствам повече у дома си, отколкото някога в Бристъл.

По навик посягам към копчето на настолната лампа до мен. Тя осигурява единствената светлина долу и къпе стаята в топло кайсиево сияние. Изключвам я и се потапям в мрака. Чакам, но ритъмът на сърцето ми е нормален, дланите ми са сухи, по гърба ми не се разхождат студените пръсти на страха. Усмихвам се: вече не се страхувам.

– И няма съмнение, че това е правилният адрес? – Рей насочи въпроса си към Дребния, но погледна и към присъстващите в помещението. Два часа след като напусна Кралския съд, той събра екип, а сержантът поиска от следствието да му осигурят адреса на Иън Питърсън.

– Съвсем не, шефе – отвърна Дребния. – В регистъра на избирателите е записан на Албъркъм Терас 72, което се потвърждава и от регистрацията на шофьорската му книжка. Преди два месеца на Питърсън са му отнети три точки за превишена скорост и са изпратили книжката му на този адрес.

– Добре – съгласи се Рей, – тогава да се надяваме, че си е у дома. – Обърна се към събрания екип, който започваше да се изнервя. – Арестът на Питърсън е от изключителна важност, не само за разрешаването на случая Джордан, но и за осигуряването на безопасността на Джена. Цялата история е предхождана от дълъг период на домашно насилие, който е завършил с напускането от Джена на Питърсън след злополуката.

Офицерите в помещението закимаха, на лицата им беше изписана мрачна решителност. Всички знаеха що за човек е Иън Питърсън.

– Полицейските данни сочат – съвсем логично – че има куп предупреждения за насилие – обясни Рей, – както и предишни присъди за шофиране в нетрезво състояние и непристойно поведение. Не искам да поемам никакви рискове с него, така че влизаме, слагаме му белезниците и излизаме. Ясен ли съм?

– Да – отвърнаха в хор всички.

– Тогава да вървим.

Албъркъм Терас беше обикновена улица с тесни тротоари и прекалено много паркирани коли. Единственото различно между номер 72 и останалите бяха спуснатите на всички прозорци завеси.

Рей и Кейт паркираха на съседната улица и изчакаха потвърждение, че част от екипа е завардил задния вход на къщата на Питърсън. Жената изключи двигателя. Двамата стояха в мълчание, чуваше се единствено пукането на изстиващия автомобил.

– Добре ли си? – попита Рей.

– Аха – отвърна Кейт. На лицето ѝ беше изписана мрачна решителност, която по никакъв начин не разкриваше как се чувства тя. Инспекторът имаше чувството, че във вените му тече огън. След малко този адреналин щеше да му помогне да си свърши работата, но сега просто стоеше тук. Почука с крак педала на съединителя и погледна отново към Кейт.