Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Съблечи се.

Срамувам се от това колко бързо се съгласявам.

Той скръства ръце и ме наблюдава как се мъча с дрехите. Плача открито, макар да знам, че това ще го разгневи. Не мога да се спра.

Иън слага тапата на ваната. Пуска студената вода, но не докосва топлата. Стоя гола пред него и треперя, а той оглежда тялото ми с отвращение. Помня времето, когато целуваше раменете ми, продължаваше нежно надолу между гърдите и стомаха ми.

– Сама си си виновна – казва ми той с въздишка. – Можех да те върна обратно, когато си исках, но ти позволих да си отидеш. Не те исках. Единственото, което се искаше от теб, беше да си държиш устата затворена и щях да те оставя да продължиш жалкия си живот тук. – Поклаща глава. – Но не го стори, нали? Отиде в полицията и им изпя всичко. – Спира водата. – Влизай.

Не се съпротивлявам. Няма смисъл вече. Влизам във ваната и клякам в нея. Ледената вода кара дъха ми да спира, болка обхваща вътрешностите ми. Опитвам се да се заблудя, че е гореща.

– Сега се почисти.

Взима бутилка с белина от пода до тоалетната и отвърта капачката. Прехапвам устна. Веднъж ме накара да я пия. Веднъж, когато се прибрах късно след вечеря с приятелите ми от колежа. Обясних му, че съм изгубила представа за времето, но той наля гъстата течност в чаша от вино и ме наблюдава, докато я приближавах до устните си. Спря ме след първата глътка, избухна в смях и ми каза, че само идиотка би я изпила. Повръщах цяла нощ и в устата ми остана вкус на химикали цяла седмица.

Иън излива белината върху блузата ми и тя потича по краищата. Капе във ваната и водата посинява като мастило върху попивателна хартия. Подава ми дрехата.

– Изтъркай се.

Разтривам блузата върху ръката си, като се опитвам да загреба и вода, с която да разредя белината.

– А сега и цялото тяло – казва ми той. – Да не забравиш лицето. Направи го както трябва, Дженифър, или аз ще ти помогна. Може би така ще измиеш част от лошотията си.

Напътства ме, докато не измивам всяка част от тялото си и кожата ми започва да щипе. Потапям се в ледената вода, за да облекча изгарящото чувство, зъбите ми тракат неудържимо. Тази болка, това унижение, те са по-лоши и от смъртта. Краят обаче не се вижда.

Не чувствам краката си. Започвам да ги разтривам, но усещам пръстите си така, все едно принадлежат на някой друг. Повече от премръзнала съм. Опитвам да се изправя, да държа поне половината си тяло над водата, но Иън ме кара да легна, крайниците ми са извити по странен начин, за да се съберат в малката вана. Той пуска студената вода отново, докато нивото ѝ не стига ръба. Сърцето ми вече не тупти толкова силно в ушите ми, тупти колебливо в гърдите ми. Чувствам се замаяна и мудна, чувам думите на Иън като отдалече. Зъбите ми тракат и си прехапвам езика, но едва чувствам болка.

Иън стоеше над мен, докато се търках, но сега е седнал на капака на тоалетната чиния. Наблюдава ме безстрастно. Предполагам, че има намерение да ме удави. Няма да е необходимо много – вече съм полумъртва.

– Лесна си за откриване, да знаеш. – Иън говори спокойно, все едно сме седнали в някой пъб и си разказваме истории от миналото, както го правят старите приятели. – Не е лесно да се създаде уебсайт без никаква следа, но ти си прекалено глупава, за да осъзнаеш, че всеки може да намери адреса ти.

Не казвам нищо, но той не се нуждае от отговор.

– Вие, жените, смятате, че можете да се справяте сами – продължава Иън. – Смятате, че нямате нужда от мъже, но когато ви изоставим, не ставате за нищо. Всички сте еднакви. А лъжите! Господи, лъжите, които говорите. Вият се една след друга от раздвоените ви езици.

Толкова съм изморена. Толкова отчаяна и изморена. Усещам как се свличам под повърхността на водата и се опитвам да остана будна. Забивам нокти в бедрото си, но не ги усещам.

– Смятате, че няма да ви открием, но ние винаги ви откриваме. Лъжите, предателствата, безочливата подлост.

Думите му ме заливат.

– От самото начало бях пределно ясен, че не искам деца – казва Иън.

Затварям очи.

– Но ние нямаме право на избор, нали така? Винаги става онова, което иска жената. Женски избор? Аз нямам ли право на избор?

Мисля за Бен. Толкова близо беше до живота. Ако бях успяла да го предпазя само още няколко седмици...

– Изведнъж ми се обявява, че имам син – продължава да говори Иън, – и от мен се очаква да изгарям от щастие! Да се радвам за дете, което не съм искал. Дете, което никога нямаше да съществува, ако тя не ме беше изиграла.