Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– От другата страна.

Запалих двигателя и потеглих, преди още да си затворила вратата си. Изкрещя от ужас, след което я затвори и затърси колана. Засмях се, но все още не можех да успокоя гнева в мен. За миг се зачудих дали не получавам сърдечен удар: гърдите ми така се бяха стегнали, а дишането ми беше болезнено и затруднено. Ти ми причини това.

– Намали – каза ми, – караш прекалено бързо. – Думите избълбукаха през кръвта в устата ти и видях как опръска с нея жабката. Ускорих, за да ти покажа, че няма да приемам заповеди от теб. Намирахме се на тиха улица със спретнати къщурки и редица паркирани коли, които заемаха голяма част от моето платно. Изместих се настрани, за да ги избегна, въпреки фаровете, които идваха върху нас, и настъпих по-здраво газта. Видях те как постави ръце върху лицето си; някой натисна клаксона си и аз се прибрах в нашата част от пътя, секунди преди да е станало прекалено късно.

Напрегнатостта в гърдите ми намаля малко. Задържах крак на газта, докато завивахме наляво, към дълъг прав път, от двете страни на който имаше дървета. Стори ми се познат, макар че бях идвал тук само веднъж и не знаех името на улицата. Тук живееше Аня. Тук я чуках. Воланът се изплъзна от ръцете ми и се ударих в бордюра.

– Моля те, Иън, моля те намали!

На стотина метра от нас, на тротоара вървеше някаква жена с малко дете. То носеше вълнена шапка, а тя... Стиснах волана по-силно. Привиждаха ми се разни неща. Стори ми се, че това е тя, само защото се намирахме на нейната улица. Не можеше да е Аня.

Жената вдигна поглед. Косата ѝ беше пусната, не носеше шапка или качулка, въпреки лошото време. Гледаше към мен и се смееше, детето бягаше до нея. Усетих премазваща болка в главата. Това беше тя.

Бях уволнил Аня, след като я чуках. Нямах интерес от повторение, нито пък желание да виждам красивото ѝ, но глуповато лице из службата. Когато се появи отново миналия месец, едва я познах: сега нямаше да ме остави на мира. Наблюдавах я, докато върви към блясъка на фаровете.

Иска да разбере кой е баща му, иска да се запознае с теб.

Тя щеше да провали всичко. Момчето щеше да провали всичко. Погледнах те, но главата ти беше свита в скута ти. Защо вече не ме поглеждаше? Едно време си слагаше ръката на бедрото ми, докато шофирах, извиваше се в седалката си, за да можеш да ме гледаш. Сега почти не ме поглеждаше в очите. Вече те губех и ако разбереше за детето, никога нямаше да си те върна.

Тръгнаха да прекосяват пътя. Главата ми туптеше. Ти изскимтя и звукът приличаше на издаден от муха, зажужа в ухото ми.

Настъпих газта до ламарината.

– Ти си убил Джейкъб? – питам аз, неспособна да формулирам думите. – Защо?

– Той щеше да провали всичко – отвърна спокойно Иън. – Ако Аня беше останала настрана, нищо нямаше да им се случи. Вината е нейна.

Спомням си жената пред Кралския съд, която носеше стари гуменки.

– От пари ли се нуждаеше?

Иън се разсмива.

– Ако искаше пари, всичко щеше да е наред. Не, искаше да бъда баща. Да виждам момчето през уикендите, да го водя у дома, да му купувам шибани подаръци за рождените дни...

– Той млъква, докато се изправям, стискам здраво мивката и внимателно изпробвам краката си. Крайниците ми щипят от затоплянето. Поглеждам се в огледалото и не разпознавам онова, което виждам в него.

– Ти щеше да разбереш за него – казва Иън. – За Аня. Щеше да ме изоставиш.

Той застава зад мен и поставя нежно ръце върху раменете ми. Върху лицето му е изписано изражение, което съм виждала много пъти всяка сутрин след като ме е бил. Тогава смятах, че е разкаяние – макар никога да не ми се извини – но сега осъзнавам, че е страх. Страх, че ще видя какъв мъж е в действителност. Страх, че повече няма да се нуждая от него.

Мисля си как щях да обичам Джейкъб като свой собствен син, как щях да го извеждам навън, да си играя с него и да му избирам подаръци, просто за да видя изписаното на лицето му удоволствие. Изведнъж имам усещането, че Иън ми е отнел не едно, а две деца и намирам сила от изгубените животи на двама им.

Преструвам се, че съм прекалено слаба и се навеждам над мивката, след което изстрелвам глава назад с всичката останала ми сила. Чувам зловещо изхрущяване, когато задната част на главата ми се удря в кокал.

Иън ме пуска и се хваща с две ръце за лицето, между пръстите му се стича кръв. Бягам покрай него към спалнята и стълбището, но той е прекалено бърз и ме улавя за китката, преди да успея да сляза по стъпалата. Кървавите му пръсти се плъзгат по мократа ми кожа и аз се боря, за да се освободя, удрям го с лакът в стомаха и получавам юмрук, който ми изважда въздуха. Малкото коридорче е мрачно и губя ориентация... къде са стълбите? Опипвам наоколо с голия си крак и пръстите ми попадат на металния прът на най-горното стъпало.