Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Отварям очи. Белите плочки над кранчетата са осеяни със сиви линии, които проследявам с поглед, докато очите ми не се пълнят с вода и всичко не ми се размазва в бяло. Той не говори свързано. Или може би аз не мога да разбера смисъла. Искам да говоря, но езикът ми е прекалено дебел за устата ми. Не съм го изиграла. Стана случайно, но той беше доволен. Каза, че бебето ще промени всичко.

Иън се навежда напред, лактите му са опрени на коленете, а устата му докосва сключените му ръце, все едно се моли. Юмруците му са свити и мускулчето до окото му трепти неудържимо.

– Казах ѝ какво е положението – продължава той. – Казах ѝ без обвързване. Но тя развали всичко. – Поглежда ме. – Трябваше да е за една вечер – бързо чукане с някакво момиче. Нямаше причина да разбираш. Само дето тя забременя и вместо да се затича към дома си, предпочете да остане и да превърне живота ми в ад.

Опитвам са да наредя парчетата от онова, което ми казва Иън.

– Имаш син? – суъмявам да попитам.

Той ме поглежда и ме дарява с безрадостен смях.

– Не – поправя ме, – той никога не е бил мой син. Той беше детето на една полска курва, която чистеше кенефите на работа – аз бях донора със сперма. – Иън се изправя и изглажда ризата си. – Дойде да чука на вратата ми, когато разбра, че е бременна, и аз ѝ дадох ясно да се разбере, че ако иска да задържи бебето, ще трябва да се оправя сама. – Въздиша. – Не бях я чувал, преди детето да започне училище. Дори тогава не искаше да се отказва. – Криви уста, когато прави жалък опит да наподоби източноевропейски акцент: – Той се нуждае от баща, Иън. Искам Джейкъб да познава баща си.

Вдигам глава. С усилие, което ме кара да изкрещя от болка, успявам да се изтласкам с ръце от дъното на ваната и да седна.

– Джейкъб? – учудвам се аз. – Ти си бащата на Джейкъб?

Настъпва моментно мълчание, след което Иън ме поглежда. Внезапно хваща ръката ми.

– Излизай.

Прекатурвам се от ваната и падам върху пода. Краката ми са безполезни след цял час в ледената вода.

– Покрий се с нещо. – Хвърля халата ми и аз го обличам. Мразя се за благодарността, която изпитвам. Главата ми се върти: Джейкъб е бил син на Иън? Но когато Иън е открил, че Джейкъб е жертва на злополуката, сигурно е...

Най-накрая истината ме осенява и чувството е като намушкване с нож в стомаха. Смъртта на Джейкъб не е била случайност. Иън е убил собствения си син, а сега е на път да убие и мен.

– Спри колата – наредих ти аз.

Не направи никакъв опит да отбиеш и аз сграбчих волана.

– Иън, недей! – Опита се да си възвърнеш контрола и се ударихме в бордюра, след което се върнахме в средата на пътя и едва се разминахме с една кола, която се движеше в другата посока. Нямаше друг избор, освен да си махнеш крака от газта и да натиснеш спирачките. Спряхме диагонално на пътя.

– Излизай.

Не се подвоуми, но когато излезе от колата, стоя неподвижно до вратата ѝ и дъждът те заливаше. Дойдох от твоята страна.

– Погледни ме.

Продължи да гледаш към земята.

– Казах да ме погледнеш!

Бавно вдигна глава, но се вторачи зад мен, през рамото ми. Изместих се, за да застана на пътя на погледа ти и на мига погледна през другото ми рамо. Хванах те за раменете и те разтърсих здраво. Исках да те чуя да изкрещиш: казах си, че ще престана, когато изкрещиш, но ти не издаде никакъв звук. Видях как челюстта ти се стегна. Играеше си игрички с мен, Дженифър, но аз щях да победя. Щях да те накарам да изкрещиш.

Пуснах те и ти не успя да прикриеш облекчението, което се изписа на лицето ти. Все още беше там, когато свих юмрук и го стоварих в него.

Кокалчетата ми попаднаха в долната част на брадичката ти, главата ти се отметна назад и се удари в покрива на колата.

Краката ти те предадоха и ти се свлече на пътя. Най-накрая издаде звук, хленч, като сритано куче, и аз не успях да потисна усмивката, която се появи на лицето ми от тази малка победа. Но това не беше достатъчно. Исках да те чуя да ме молиш за прошка, да признаеш, че си флиртувала, да признаеш, че си чукала някой друг.

Наблюдавах те как се гърчиш на мокрия асфалт. Обичайното чувство на облекчение го нямаше – балонът от горяща ярост вътре в мен продължаваше да нараства, ставаше все по-голям с всяка изминала минута. Щях да довърша започнатото у дома.

– Влизай в колата.

Гледах те как се опитваш да станеш на крака. От устата ти течеше кръв и ти се опита неуспешно да я попиеш с шала си. Пробва да се качиш отново зад волана, но аз те дръпнах назад.