Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Телефонът на Рей звънна, докато караха в покрайнините на Кардиф. Той погледна дисплея.

– Инспекторът на Южен Уелс е.

Кейт наблюдаваше Рей, докато слушаше новините от Пенфейш.

– Благодаря на Господ за това – отвърна мъжът. – Няма проблем. Благодаря ви, че ме уведомихте.

Приключи разговора и изпусна дълга въздишка.

– Тя е добре. Е, не е добре, но е жива.

– А Питърсън? – попита Кейт.

– Не е извадил такъв късмет. Доколкото разбрах, Джена е бягала по крайбрежния път, а той я е преследвал. Сборичкали са се и Питърсън е паднал от скалите.

Детективката потръпна.

– Каква смърт само.

– Не и такава, каквато не заслужава – каза Рей. – Ако мога да си позволя да чета между редовете, не мисля, че точно е паднал, ако ме разбираш какво имам предвид, макар че Службата за криминални разследвания на Суонзи е избрала правилния подход: ще заведат случилото се като инцидент.

Млъкнаха за момент.

– В такъв случай ще се връщаме ли в офиса? – попита Кейт.

Рей поклати глава.

– Няма смисъл. Джена се намира в болницата на Суонзи, до която ни остава по-малко от час. Имаме възможност да доведем случая до край, а и да хапнем нещо, преди да се приберем у дома.

Колкото повече пътуваха, толкова повече трафикът намаляваше и малко след седем пристигнаха в болницата в Суонзи. Входът към спешното беше задръстен от пушачи, набързо бинтовани ръце, превързани глезени и най-различни невиждани наранявания. Рей мина покрай един присвит мъж със стомашни болки, който съумяваше да си дърпа здраво от цигарата, която приятелката му държеше до устните му.

Миризмата на дим и студеният въздух бяха заместени от клиничната топлота на спешното. Рей показа документите си на изморената жена на рецепцията. Бяха насочени към двойка врати, които водеха до отделение С, а оттам към една странична стая, където Джена лежеше върху купчина възглавници.

Рей беше шокиран да види тъмнолилавите синини, които се подаваха под болничната ѝ нощница и продължаваха нагоре по врата ѝ. Косата ѝ беше пусната и падаше мързеливо върху раменете ѝ. Върху лицето ѝ бяха изписани умора и болка. Патрик стоеше до нея и решаваше кръстословица.

– Здравей – поздрави я Рей, – как си?

Джена го дари с изморена усмивка.

– Имала съм и по-добри дни.

– Преживя много. – Инспекторът отиде до леглото ѝ. – Съжалявам, че не го намерихме навреме.

– Вече няма значение.

– Чух, че си бил героят на момента, господин Матюс. – Рей се обърна към Патрик, който вдигна ръка в знак на протест.

– Съвсем не е така. Ако бях пристигнал час по-рано, може би щях да съм от полза, но бях задържан в клиниката и когато стигнах там... е... – Мъжът погледна към Джена.

– Не мисля, че щях да успея да се върна до вилата без твоята помощ – каза тя. – Все още щях да лежа на скалите и да се взирам в морето. – Жената потрепери и Рей изпита студ, въпреки топлия въздух в болницата. Как ли се беше чувствала сама на скалите?

– Казаха ли колко време ще прекараш тук? – попита инспекторът.

Джена поклати глава.

– Искат да ме задържат за наблюдение, каквото и да означава това, но се надявам да не е за по-дълго от двадесет и четири часа. – Джена погледна Рей и Кейт. – Загазила ли съм? За това, че ви излъгах кой е шофирал?

– Изопачаването на фактите е малко провинение – отговори инспекторът, – и предполагам, че всички ще се съгласят, че не е в ничий интерес да повдигаме обвинение. – Усмихна се и Джена въздъхна облекчено.

– Ще те оставим да почиваш – каза Рей и погледна към Патрик. – Ще се грижиш за нея, нали?

Напуснаха болницата и изминаха краткия път до полицейския участък на Суонзи, където ги чакаше местният инспектор, за да поговорят. Франк Ръщън беше с няколко години по-възрастен от Рей, с физика, която повече би му прилягала на игрището за ръгби, отколкото в тази служба. Мъжът ги посрещна топло и ги покани в офиса си, предложи им кафе, което отказаха.

– Трябва да се прибираме – отвърна Рей. – Иначе детектив Евънс ще увеличи доста бюджета ми за извънработно време.

– Жалко – отвърна Франк. – Всички ще ходим да хапнем малко къри – един от нашите се пенсионира и ще правим нещо като изпращане. Добре дошли сте да се присъедините към нас.

– Благодаря – каза Рей, – но по-добре да не го правим. Тук ли смятате да задържите тялото на Питърсън или желаете да се свържа с офиса ни в Бристъл?

– Ако разполагате с номера, просто ми го дайте. Ще им се обадя веднага, след като открием тялото.