Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Търпеше го с години – започва да ми разказва Ив, – но един ден след училище влязох в кухнята и го видях да я бие. Изпищях му да спре, а той се обърна и ме зашлеви през лицето.

– О, Боже, Ив! – Прилошава ми от различните детски спомени, които притежаваме.

– Той се ужаси. Каза, че много съжалява, че не ме е видял, но аз видях погледа в очите му, преди да ме зашлеви. В онзи момент той ме мразеше и вярвам, че беше способен да ме убие. Тогава нещо се промени в мама: каза му да се маха и той си тръгна, без да изрече и дума.

– Нямаше го, когато се прибрах у дома след балета – спомням си аз, както си спомням и мъката, която изпитвах, когато разбрах, че си е отишъл.

– Мама му каза, че ще отиде в полицията, ако се доближи отново до нас. Това ѝ скъса сърцето, да го отдели от нас, но така ни предпази.

– Никога не ми е казвала – изричам аз, но в същия момент осъзнавам, че не ѝ бях дала подобен шанс. Чудя се как е възможно да разбера всичко по толкова грешен начин. Ще ми се мама все още да беше жива, за да мога да оправя нещата между нас.

Вълна от емоции превзема сърцето ми и започвам да плача.

– Знам, скъпа, знам. – Ив ме гали по косата, както когато бяхме малки, след което обвива ръце около мен и също заплаква.

Сестра ми остава два часа, през които Патрик кръжи между столовата и стаята ми, иска да ни остави насаме, но също така се безпокои да не се изморя прекалено много.

Ив ми оставя цяла купчина списания, които няма да прочета, и обещание, че ще ме посети веднага, след като се прибера във вилата, което – според доктора ми – ще се случи след ден-два.

Патрик стиска ръката ми.

– Йестин изпрати двама от хората си във фермата да почистят вилата – обяснява ми той. – Ще сменят ключалката, за да си сигурна, че само ти имаш ключ. – Вероятно беше забелязал притеснението, изписано на лицето ми. – Ще оправят всичко. Все едно нищо не се е случило.

Не, мисля си, случилото се никога не може да се изтрие.

Но аз също стискам ръката му в отговор, а на лицето му виждам само честност и доброта и си мисля, въпреки всичко, че животът може да продължи с този човек. Животът може да бъде хубав.

Нощите са станали по-дълги и Пенфейш отново е намерил естествения си ритъм, нарушаван единствено от лятното прииждане на летовници, които са се насочили към плажа. Въздухът е изпълнен с миризмата на слънцезащитен крем и морска сол, а звънчето над вратата на селския магазин като че ли няма мира. Караванният парк отваря за сезона, всичко е прясно боядисано, а рафтовете в магазина са претъпкани със стоки от първа необходимост.

Туристите не за заинтересовани от местния скандал и за мое облекчение местните бързо изгубват ентусиазма си да клюкарят по темата. По времето, когато нощите отново стават по-кратки, клюката е повехнала, унищожена от липсата на нова информация и от ожесточената опозиция на Бетан и Йестин, които са си дали за цел да опровергаят всички онези, които смятат, че знаят какво се е случило. Не след дълго и последната палатка е прибрана, последната кофичка и лопатка – продадени, последният сладолед – изяден, и всичко е забравено. Там, където някога намирах порицание и затворени врати, сега ме посрещат с любезност и отворени обятия.

Верен на думата си, Йестин е почистил вилата. Сменил е ключалките, поставил е нови прозорци, боядисал е графитите на предната врата и е заличил всяка следа от случилото се тук. Макар никога да не успея да изтрия онази нощ от ума си, все още искам да съм тук, високо на скалите, сама с вятъра около мен. Щастлива съм във вилата и няма да позволя на Иън да унищожи и тази част от живота ми.

Взимам каишката на Бо и той стои нетърпелив до вратата, докато си обличам палтото за последна разходка, преди да си легнем. Все още не мога да си позволя да оставя вратата отключена, но когато съм вътре, вече не се заключвам и не се стряскам, когато Бетан влиза, без да чука.

Патрик остава често при мен, но разбира честата ми и належаща нужда да остана сама, още преди самата аз да съм я усетила. Дискретно се прибира обратно в Порт Елис и ме оставя насаме с мислите ми.

Поглеждам надолу към прииждащото море. Плажът е осеян с отпечатъци на кучета и техните водачи, както и със следите на кацащи чайки, които търсят червеи в пясъка. Късно е и никой друг не се разхожда по крайбрежния път на върха на скалите, където наскоро издигнатата ограда напомня на хората да стоят далеч от ръба. Изведнъж ме наляга самота. Ще ми се Патрик да се върне тази вечер.