Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Можете да си представите, Ваша чест, че подобна реакция се дължи на шок. Че вероятно обвиняемата се е паникьосала и е избягала, и че минути по-късно, вероятно часове – може би дори ден – би се осъзнала и би сторила правилното нещо. Но, Ваша чест, вместо това обвиняемата е напуснала местопрестъплението, скрила се е в някакво село на сто и шестдесет километра оттук, където никой не я познава. Не се е предала. Може и да пледира днес, че е виновна, но подобно пледиране е родено от безизходицата, в която се намира, и Короната моли с цялото си уважение, това да бъде взето под внимание, когато се решава каква ще е присъдата.

– Благодаря ви, господин Ласитър. – Съдията си води бележки в малка тетрадка. Прокурорът се покланя с глава и отмята робата си, преди да се върне на мястото си. Дланите ми се изпотяват. В участъка за зрителите се надига вълна на омраза.

Адвокатката ми събира книжата си. Въпреки самопризнанието ми, въпреки осъзнаването, че трябва да платя за случилото се, изведнъж ми се приисква Рут Джеферсън да защитава моя ъгъл. Стомахът ми започва да се бунтува, защото разбирам, че това е последният ми шанс да говоря. Само след малко съдията ще издаде присъдата ми и ще е прекалено късно.

Рут Джеферсън тръгва да се изправя, но преди да успее да го стори, вратите на съдебната зала се отварят с трясък. Съдията вдига поглед раздразнен, неодобрението му е очевидно.

Патрик изглежда толкова не на място тук, че за момент не го разпознавам. Той ме поглежда, разтърсен е от гледката – окована с белезници и зад стъклена бариера. Какво търси той тук? Виждам, че мъжът с него е инспектор Стивънс, който кима едва към съдията, преди да се запъти към центъра на съдебната зала, където се навежда над прокурора и му шепти нещо.

Онзи го слуша внимателно. Пише нещо в бележника си, след което го подава през дългата пейка към Рут Джеферсън. Наляга тежка тишина, като че ли всички са затаили дъх.

Адвокатката ми прочита бележката и бавно става на крака.

– Ваша чест, имам ли вашето позволение за кратко прекъсване?

Съдия Кинг въздиша.

– Госпожо Джеферсън, нужно ли е да ви напомням колко много дела имам този следобед? Имахте на разположение шест седмици, за да се консултирате с клиентката си.

– Моля за извинение, Ваша чест, но се е появила информация, която може да смекчи вината на клиентката ми.

– Много добре. Имате петнадесет минути, госпожо Джеферсън, след които очаквам да осъдя клиентката ви.

Мъжът кима към съдебната помощница.

– Съдът да стане – призовава тя.

Съдия Кинг напуска залата и охранителят ме отвежда отново долу.

– Какво става? – питам го аз.

– Само Бог знае, скъпа, но всеки път е едно и също. Нагоре-надолу, като проклето йо-йо.

Мъжът ме придружава до задушната стая, в която разговарях с адвокатката си преди по-малко от час. Веднага след нас пристига Рут Джеферсън, след нея идва и инспектор Стивънс. Рут започва да говори, преди вратата да се е затворила зад тях.

– Осъзнавате ли, госпожице Грей, че изопачаването на фактите не е нещо, на което се гледа с добро око в съда?

Не отговарям нищо и адвокатката сяда. Прибира кичур тъмна коса под перуката си.

Инспектор Стивънс бърка в джоба си и оставя паспорт на масата. Не е нужно да го отварям, за да позная, че е моят. Поглеждам първо него, после ядосаната ми защитничка и докосвам документа с ръка. Помня, че попълних формата за промяна на името преди сватбата ни. Променях подписа си стотици пъти и постоянно питах Иън кой изглежда по-зрял, по-подходящ за мен . Когато паспорта ми пристигна, беше първото реално доказателство за промяната на статута ми и не можех да чакам да го покажа на летището. Инспектор Стивънс се навежда напред и слага ръце на масата, лицето му се изравнява с моето.

– Не е необходимо повече да го прикриваш, Дженифър?

Потръпвам.

– Моля ви, не ме наричайте така.

– Разкажи ни какво се случи.

Не казвам нищо.

Инспектор Стивънс говори тихо, спокойствието му ме кара да се чувствам в безопасност, да се чувствам разумна.

– Няма да му позволим да те нарани отново, Джена.

Значи знаят. Изпускам дълга въздишка и поглеждам първо към инспектор Стивънс, а после и към Рут Джеферсън. Изведнъж се чувствам изтощена. Мъжът отваря кафява папка, на която пише Питърсън, фамилията ми по мъж. Фамилията на Иън.

– Има доста обаждания – казва инспекторът. – Съседи, доктори, случайни минувачи, но никога от теб, Джена. Никога не си ни се обаждала. Когато сме идвали, не си искала да говориш с нас. Не си повдигала обвинения. Защо не си ни позволила да ти помогнем?