Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Бутилката ми привърши и аз си поръчах още една. Служителите зад бара си размениха погледи, но изпълниха поръчката ми. Хората започнаха да си тръгват. Наблюдавах те, докато ги изпращаше: някои целуваше, с други просто си разменяхте ръкостискания. Никой не получаваше топло отношение като твоя куратор. Когато останаха само шепа гости, дойдох при теб.

– Време е да си вървим.

Почувства се неудобно.

– Не мога да си тръгна, Иън, все още има хора. А и трябва да помогна с почистването.

Филип се намеси:

– Джена, няма проблем. Бедничкият Иън едва те вижда, вероятно иска да отпразнувате подобаващо. Аз ще затворя, а утре можеш да дойдеш да си прибереш скулптурите. Постигнахме голям успех – добра работа! – Целуна те по бузата, само веднъж този път, но гневът в мен заплашваше да изригне, беше ми невъзможно да говоря.

Ти кимна. Изглеждаше разочарована от Филип: може би се надяваше да те помоли да останеш? Да ме отпрати и да те задържи тук? Хванах ръката ти и я стиснах здраво, докато продължаваше да говориш с него. Знаех, че няма да кажеш нищо, и бавно започнах да стягам хватката си, докато хрущялът ти не се плъзна под пръстите ми.

Най-накрая Филип свърши. Протегна ръка, за да се ръкува с мен и аз трябваше да те пусна. Чух те да издишаш и видях как се хвана за ръката.

– Радвам се, че се запознахме, Иън – каза Филип. Очите му се стрелнаха към теб, преди отново да се върнат на мен. – Грижи се за нея, става ли?

Зачудих се какво ли си му казала.

– Винаги го правя – отвърнах спокойно аз.

Тръгнах към изхода и те хванах за лакътя. Забих палец в плътта ти.

– Нараняваш ме – промърмори под носа си. – Хората може да видят.

Не знам откъде ти дойде този глас, но не го бях чувал преди.

– Как смееш да ме правиш на глупак? – изсъсках аз. Тръгнахме по стълбите и подминахме една двойка, която ни се усмихна любезно. – Флиртуваше с него пред очите на всички, цяла вечер го докосваше, целуваше се с него! – Не се опитвах да сдържам гласа си и когато излязохме на паркинга, той проехтя в нощта. – Чукаш се с него, нали?

Не ми отговори и мълчанието ти ме разгневи още повече. Сграбчих ръката ти и я извих зад гърба ти. Извивах я все повече и повече, докато не пропищя.

– Доведе ме тук, за да ме направиш на палячо, нали?

– Не съм! – Сълзите закапаха върху ризата ти.

Юмрукът ми се стегна по собствена воля, но точно когато почувствах трепет в предмишницата си, мина някакъв човек.

– Добър ден – поздрави ни той.

Застинах и стоях така, докато стъпките му не заглъхнаха.

– Влизай в колата.

Отвори вратата на шофьора и влезе вътре. Направи три опита да вкараш ключа в запалителя и да го завъртиш. Часът беше едва четири, но вече бе станало тъмно. Валеше и всеки път, в който се разминаваше с някоя кола, фаровете ѝ те караха да премигваш. Все още плачеше и потърка нос с ръка.

– Виж се на какво приличаш – казах аз. – Филип знае ли, че си такава? Сополива, жалка мишка?

– Не спя с Филип – отвърна ми ти. Оставяше пауза между всяка дума, за да подчертаеш изреченото и аз ударих с юмрук таблото.

Ти потрепери.

– Не съм негов тип – заяви. – Той е...

– Не ми говори така, все едно съм идиот, Дженифър! Не съм сляп. Мога да видя какво се случва между вас.

Натисна рязко спирачката пред един червен светофар, след което стъпи рязко на газта, когато светна зелено. Извъртях се в седалката си, за да мога да те наблюдавам. Исках да разчета лицето ти, да разбера какво мислиш. Дали мислиш за него. Според мен го правеше, макар че се опитваше да го прикриеш.

Веднага, след като се приберяхме у дома, щях да те науча. Веднага, след като се приберяхме, щях да те накарам да спреш да мислиш изцяло.

Бристълският кралски съд е по-стар от Съда на магистратите и тържествеността е наслоена в покритите му с дървена ламперия коридори. Разсилните се движат чевръсто наоколо, влизат и излизат от съдебната зала, черните им роби се веят и карат листовете по банките да хвърчат, когато минават покрай тях. Тишината е обезпокоителна, също като в библиотека, където забраната за говорене те кара да се разпищиш, и аз притискам силно длани върху очите си. Когато ги махам, съдебната зала се размазва. Ще ми се да си остане така: размазаните краища и мъгливите форми изглеждат по-малко застрашителни, по-несериозни.

Сега, когато съм тук, съм изплашена. Смелостта, с която чаках този ден, се е изпарила и макар да съм ужасена от онова, което Иън ще ми стори, ако си тръгна като свободна жена, перспективата да вляза в затвора е също толкова ужасяваща. Стискам ръце една в друга и забивам нокти в кожата на лявата си длан. Умът ми се изпълва с екот на приближаващи стъпки върху метални пътеки, тесни легла в сиви килии с толкова дебели стени, че никой няма да чуе писъците ми. Усещам остра болка в дланта си и виждам, че ми е потекла кръв, и когато я избърсвам, тя оставя розово петно върху опакото на ръката ми.